Каква досадна грешка! Повечето хора, голяма част и от моето поколение отъждествяваха написаното в книгите и учебниците, които бяха длъжни да изучават, със самия Маркс, без да са прочели всъщност и един ред от него.
Равнодушното или снизходително-подигравателно отношение към тази „наука”, към тази „философия” бе разбираемо. Но така, без да го осъзнават, те се лишаваха от възможността да открият, да се насладят на истинската философия и на истинската наука.
Аз имах късмета или щастието още от малък да попадна на чиста изворна вода, а не да пия от общото блато.
Но в ония години парите и капиталът бяха неща, които най-малко са ме интересували.
Какво тогава съм търсил да открия в книгата на Карл Маркс?
Какво прави „Капиталът” велика, настолна книга?
Тя сякаш бе някаква дълга, иносказателна приказка или притча: говори се за едно, но трябва да подразбираш друго. То е много по-сложно, завоалирано, опосредовано от цяла верига дълги превъплащения – не на героите, както е в приказките, а на понятията, на категориите. Книгата сякаш ни дава ключ, който може да отключи две, на пръв поглед, съвършено различни брави, да отвори две врати. Зад едната е тайната на парите. Зад другата – тайната за човека.
Но ако дори и при парите истината се оказва толкова трудно видима, трудно откриваема, трудно разбираема – то тогава какво остава за още по-сложната материя за човешката същност?
Изворът се оказа много по-дълбок. Започнах да търся други автори. Привличаха ме забранините: Фройд, Сартр, Маркузе, Фром...
Всички те бяха отричани. Нашите „марксисти” показваха колко неправилни са техните възгледи, цитираха ги, като после им се противопоставяше „правилното”, „истинското” марксистко-ленинско разбиране по въпроса.
Но странно, тъкмо възгледите на „ревизионистите” ме допадаха повече. Аз търсех в книгите и списанията тези кратки техни мисли и така успявах все пак да си създам някаква представа за западните мислители. Били са трохички, но тогава бях благодарен дори и на това... Храна за ума, недостатъчна, жалка, затова пък – още по-скъпа и сладка!
В края на 60-те години до нас са достигали, приглушени, забранявани много повече от музиката на рокендрола, и философските идеи на Запада. Но тъкмо поради загадъчността и ореола на тайнственост, тяхното величие бе още по-голямо. И имената на философите, както и тези на бийт-групите сами по себе си бяха като заклинания, отклйчваха магията на свободата, олицетворяваха възвишени светове.
В главата ми всичко се сля и се обърка: Т. Харис ми звучеше като „Холис”, позитивиста Хърбърт Спенсър като групата „ Спенсър Дейвис”, философът Ясперс като „Ярбърдс”...
Ако кажех, че съм марксист – това в родината ми автоматично щеше да ме свърже с цялата глупост и ограниченост на тогавашната идеология. Нещо, което най-малко желаех. Но, от друга страна, по убеждения, по разбиране, бях марксист, защото виждах, че Маркс е открил някаква голяма истина за човека и света / все още трудна за разбиране, непривична от гледна точка на „здравия разум” /, че теорията му е велика като тази на Айнщайн във физиката.
В наши дни няма нищо по-глупаво и смешно от това, да кажеш, че си комунист.
Но и в края на 60-те години, поне за нашето поколение, положението беше същото.
Когато бях студент, ректорът на нашия университет написа една книга, както казваха, „много навременна, ценна и необходима, с безспорен научен принос”. Този велик труд бе озаглавен „Комунистическото общество”.
Та как иначе!
Работата бе много сериозна. Има-няма след двадесет години, някъде към 2980 година, според плановете на тяхната Партия – Съветският съюз щеше да влезе, първи от цялото човечество, в комунизма. После и България, разбира се, щеше да последва примера на братския съветски народ.
Как си представяха нашите родители комунизма?
От чешмите щеше да потече мед и масло, всички щяха да бъдат еднакво богати, да има в изобилие храни и стоки, и кой, каквото поиска – просто отива и си взима. Край на икономиите, на недоимъка, малките им заплати остават в миналото. А пък при това положение щеше ли въобще да има нужда от заплати и пари?
Работата естествено щеше да се върши от машини и роботи от всякакъв вид, най-разнообразни, защото, нали разбирате, материално-техническата база, при комунизма ще бъде толкова много развита! А щом се променя базата, както знаем, се променя и настройката. Социалистическият човек с нов морал, бе вече „многостранно развит”. А при комунизма хората ще бъдат „всестранно развити личности”.
Виждах добре, че тук, край залива, в малкия град, животът на хората е свързан най-вече с осигуряване на прехраната, че се свежда до борба за насъщния, за „хляба” и нищо повече.
Но не беше ли така навсякъде?
И Ерих Фром, и Херберт Маркузе казваха, че „социалистическото общество” но Изток е просто разновидност на капитализма, и то много по-лоша, а съвсем не някакъв по-висш „строй”. Марксовият комунизъм и социализъм бе нещо безкрайно далече и различно от „социализма” и от „комунизма” към който ни „водеше Партията”.
Западните философи имаха съвсем други идеи за това как трябва да изглежда бъдещото общество. По това време започна да се прокрадва плахо тук-таме, дори и в казионните издания, словосъчетанието „еврокомунизъм”. Колко щастлив бях, когато за първи път срешнах тази дума! Имаше други, еврокомунисти!
Естествено, както е редно, те бяха, разбира се, охулени и обявени за „дребнобуржоазни опортюнисти” или нещо такова. Но това ни най-малко не помрачи радостта ми. Вече знаех какъв съм. Не бях сам. Край на притесненията и колебанията!