автор: tzvetcomarinov

     Едно от големите тайнства на съдбата е, че тя никога не казва, какво ще предприеме в следващия момент. Полицай Бенедик Вергано знаеше своите бъдещи действия дори за часове напред. Затова, когато погледна в огледалото и видя там своето лице и фигура, можеше да си подсвирне като тинейджърка.
     Имаше защо, а не го направи. Радиостанцията върху нейния униформен колан изпиука. Жак Лора се обаждаше за да съобщи, че идва. Стриктният колега най-вероятно правеше това в движение. Отпускаше й още няколко минути. За какво да ги използва, не искаше да мисли. Подари ги на женската суетност, която напоследък често пренебрегваше в ежедневието си. Отново застана пред огледалото и отвори кутийката с гримове. Хвана четчицата без дълго размишление и я притисна леко към едната скула. Дали се получи ефект или точно обратното стана, малко я вълнуваше. По-важното беше,старшият в екипа да не погледне за втори път своя часовник.
     Жак я очакваше търпеливо. Мълчеше, защото нямаше възможност да говори. Устата му бе навряна в локва от собствената кръв. Лежеше проснат върху пода на жилището й.
     В мегаполисите престъпността рядко забавя крачки. Толкова истина върху своите плещи носеше и другото обстоятелство. Убийството на полицай, да не е сред всекидневието на участъците в голям Париж. Две напълно сериозни и отговорни причини, които не оставиха място за никакво учудване. За състоянието в което изпаднаха всички, след получаване сигнала на Вергано от дежурния. В първата кола, необичайно за практиката седна лично шефът, комисар Морис Новел. Пътуването до жилището успя да помогне само за овладяване донякъде на емоциите. Да постъпят точно според правилниците и разпорежданията в полицията. Главното. Измежду тях, запазване района на местопрестъплението до идване на оперативно-следствената група.
     В интерес на достоверността. На униформените често им се налагаше да го правят над достатъчно време. Сега обратното се получи. Дали бяха разбрали отнякъде повече за какво става дума, не личеше, но се появиха буквално след тях. Поне така им се стори. Колегите на жертвата и особено домакинята, най-малко ги вълнуваше времето за момента.
     Следствие ще има. Безспорно. Вижда се лесно. Няколко прободни рани и един труп. Какво още липсва около местопрестъплението. Следователят, но ето го и него. Доста е опитен и му личи. Не пита с баналното - "Какво е станало?" за нещо, което се забелязва и от пръв поглед.
     Комисар Морис Новел забрави отведнъж, кой ще извършва по-нататъшните действия по разследване убийството. Изненадващо за неговия опит и полицейски стаж, обърна се към Брюне с най-безсмисленото разпореждане издавал някога:
     - Правете всичко... необходимо.
     В други случай, той щеше да реагира остро на това стълботворение в жилището, но сега го пропусна. Жертвата е техен колега В нормалната полицейска практика беше достатъчно да заградят и запазят местопрестъплението. След което, най-професионално да изчакат идването на следствената група. И по-нататък ще изпълнят някоя и друга дребна, незначителна задача. Сега от пръв и непрофесионален поглед се виждаше точно обратната картина. Приличаше тук на разбунен кошер, на който са нападнали майката. Дано в емоциите вече не са заличили някои от важните следи. Шаблонно се казва така. Всички колеги употребяват "важните", а отлично съзнават друго. Определението твърде често е по-близко до условните. Малко или много да е това, за да стигнат до цялата истина. Никой от присъстващите в жилището с яснота и категоричност не можеше да каже.
     Част от разсъжденията са вече излишни. От момента на убийството не са изминали прекалено минути. Кръвтта го твърди с убедителност. Полицай Жак Лора не се нуждаеше от идването на "Спешна помощ", а от патологоанатома. И от още нещо, без да го настоява лично. От експерти по убийствата. Криминалистът познаваше всички, които видя, но главното си внимание насочи към полицайката. Тя е подала сигнала и доколкото успя да разбере в движение, живееше тук. Дали ситуацията й позволяваше да се ориентира пълноценно, не бе чак толкова уверен. Затова подхвана с официалностите.
     - Мишел Брюне.
     Спестиха взаимното си ръкостискане. Все тая. Щом в коридора върху локвата кръв лежи полицай, някои формалности може и трябва да се икономисват.
     Една от гадостите в професията на криминалистите отново напомни за себе си. Лице, дето сте срещали вече десетки пъти,да оглеждате така, сякаш виждате за пръв път. Не бяха толкова близки, но винаги се поздравяваха с учтивост, когато се срещнеха из коридорите или край бюрото на дежурния по участък. Може и ситуацията с нещо да попречи, но той не успя да си припомни, възлагал ли му е по-специални задачи. Късно е вече и да го прави. Полицай Жак Лора лежи по очи в коридора, с леко извъртяна настрана глава. Трябва да е опитал да изрази последното си голямо желание, че не му се тръгва още към земята. Използвал е и последните искрици живот, да не се сгромоляса отведнъж. Вероятната причина, Вергано от стаята да не чуе нищо, за ставащото само на метри от нея.
     Кръвта под жертвата бързаше да потъмнее, а не искаше да внушава жестокост. Други удари, освен групираните в областта на рамото и шията, не са нанесени. Патологоанатомът ще го потвърди. Защото още няма такова острие на света, което да проникне в плътта, без да е срязало дрехата отгоре й.
     Смъртта на полицаят е безспорен факт. По него ще се работи неизвестно колко и до кога. Екипът се захвана с всичко, дето смяташе полезно за разследването. Измервания, снимки. Търсене уликите и веществени доказателства за престъплението. Първите показания от свидетели остави за себе си. Бенедик Вергано се държеше в рамките на нормалното поведение. Доколкото е възможно да го има за човек след извършено убийство в жилището. По-скоро тя приличаше на случайно попаднал при снимането на кървав екшън. Не различаваше постановка от реалността.
     - Кажете какво стана? Какво видяхте?
     Започна веднага, без колебание, но личеше ясно и отчетливо. Думите й наподобяваха повече доклад за пред комисаря, отколкото показания от устата на свидетел. Шефът на участъка стоеше на крачка от тях и внимателно слушаше. Разбираемо поведение. Макар най-вероятно го беше чул всичкото това. За Мишел Брюне е първо и оправдано трябва да прояви интерес.
     При оглед много важно е... Дявол да го вземе клишето. От гърлото на колегата изтичат последните капки кръв, а някой се натиска да прокарва граница между емоции и ония, важните му работи.
     - Повиках линейката, защото ми се искаше да е жив.
     Емоцията все пак е грабнала своето, констатира следователят Брюне. Отговорът е логичен и може да се приеме за искрен. Щом не желаете смъртта на някого, най-горещо си внушавате за обратното.
     Комисар Новел и криминалистът размениха погледи, но и двамата не опитаха да кажат на глас онова, което искат. Очите на по-големия шеф се отместиха настрана. Да попаднат върху тия на един от полицаите, който беше най-близо. Той разбра какво трябва да прави, а Бенедик го последва. Спря за миг и поизвърна глава назад:
     - Господин комисар. Мога ли да ви помоля за нещо?
     - Какво? - сякаш не успя да се ориентира комисар Новел, а и не искаше да прикрива нищо от обвзелата го нервност.
     - Да се простя с Жак.
     Очевидно и двамата най-важни мъже в стаята не знаеха какво да кажат, а мълчанието им се изтълкува като разрешение.
     Бенедик премина бавно, почти ритуално целия коридор. Клекна и положи длан върху куртката на Лора. Съвсем близко до визитката на смъртта, до не успялото още да потъмнее кърваво петно. Задържа я дълго там, но какво се въртеше през главата й, не го изрече на глас.
     И никой не посмя да я попита. Защото не вярваше, че ще го каже на всеослушание. След което стана и с тежка, непозната им крачка, последва колегата.
     Никой не даде по-специални указания на униформеният, какво точно да направи Затова отведе и заключи Вергано в килия на техния участък. Мълча през цялото време докато шофираше, сякаш му бяха залепили устата с тиксо преди тръгването. Колежката се държеше по същия начин, но той имаше своето обяснение Тя не е от словохотливите. Сегашната и затвореност прие за още по-нормално поведение. Нека да е така. Вероятно по-лесно удържа ситуацията в която попадна. Лично доста пъти е бил с нея заедно на смяна. Дежурствата им преминаваха все леко и добре. Незабележимо дори, ако не се брояха всичките ония грапавини. С които професионално всеки полицейски екип се среща.
     Едва когато превъртя ключа от външната страна на решетката, пусна на воля своята дълга и шумна въздишка, която отдавна напираше да излезе. Дали беше предназначена за сбогом към убития колега или другия, когото току-що затвори, не стана много ясно и в собствената му глава.
     Не се интересуваха от незначителната подробност и ония, които останаха на местопрестъплението. Странна, чак до нереалистичност картина. В жилище, където само преди десетина-петнадесет минути е извършено убийство, хората могат да си вършат работата и без да говорят. Исторически, времето е искало и наложило своето мнение по въпроса. Заставя хората да се изразяват чрез говорене и с помощта на езика. Така станали те още по-полезни за себе си, природата и себеподобните.
     - Гоподин комисар. Нека вашите хора се оттеглят, а моите започнат да си вършат работата.
     - Добре,- прие с разбиране шефът на полицейския участък и веднага направи крачка, но беше тя с нежелание.
     Влизаше тук за пръв път, а не му се тръгваше. Защо? Нямаше отговор и не знаеше къде да го търси и намери. Не успя да прецени вярно, докато се връщаха в участъка, навреме или със забавяне го направиха.
     Слезе от колата и за пръв път от години насам, нямаше представа какво ще прави по-нататък. Да изкачи стъпалата към своя кабинет или пеша измине трийсетина крачки по тротоара. Където да седне върху някое от столчетата на близкото заведение и поръча от по-силното.
     Щом вариантите са малко, дори опитните френски полицаи избират най-тъпия...

     Цветко Маринов