автор: tzvetcomarinov

Писала съм всякакви статии и материали. От най-достоверните, до такива, в които истината едва мъждука. Е, може да срещнете понякога и от другите, по-различните. Там редовете се разпознават лесно, как са движени движени според мението на редакционното началство.
За тях, срещна ли недоумяващ поглед, отговарям като повече от колегите. Шаблонно повдигам в безпомощност рамене. "Какво да се прави. Времето е такова".
Наистина беше такова, чудесно. Допълваше като сполучливо подбран аксесоар настроението ми. Отивам в Казан по честно казано, лека командировка. Ще получа съдействие там от колежка и приятелка. Работеше в "Казанские новостей". Бях имала вече късмет и удоволствие, да ми съдейства няколко пъти, за което съм й благодарна.
Освободена от собствените мисли, слушах чужди. Дето излизаха от устата на останалите в купето на влака. Ето, така започна историята за дядя Федя. Защото няма по света журналист, който усети ли нещо интересно, да не разгърне моментално бележника на любопитството си. Наближавахме Юдино, когато една от жените на отсрещната седалка призна, че не познава достатъчно града. Другата веднага й предложи съвет. Нека помоли дядя Федя, ще я закара до където иска.
Видя ми се недотам интересно. Често хората прибягват до услуги на таксиметровите шофьори. Останат ли доволни, бързат и до нетърпеливост да се превърнат в неговите безплатни рекламни агенти.
С безкрайна грижливост и старателност, казанският вятър така е заоблил хълмовете, че беше трудно да ги различиш. От къде започва единият и кога е свършил другия. Облаците, на тънки ефирни нишки, бяха се отдръпнали много надалеч в съзаклятие. Да очертаят още по-добре прекрасната казанска шир. Причини все важни, заради които не забелязах своевременно, появилата се от дясната ми страна, неповторима гледка от Волга. Нейните дребни вълни се закачаха палаво, като деца, с лъчите на току-що изгрялото слънце. Рисуваха фигури, които може да се описват от перото на поет. Не от такова, дето лежи в моята скромна журналистическа чанта.
На площада до изхода на казанската гара, няколко боядисани в жълто возила се гласяха за пътници. Ще чакам появата на Лена, моята посрещачка. Като дете на руската точност, тя ще се яви поне десетина минути след моето пристигане. Вместо радостен вик от забелязването ми, чух друг. Разтревожен. "Дядя Федя. Бъстрее-е!"
С лекота разгадах ситуацията. Жената в бяла престилка е лекарка. Чантата й разсея всикакви колебания. Направо тичаше откъм близката болница и говореше на висок глас. Трябвало да отиде до Константиновка по спешен случай, а всички линейки били заети. Видях за пръв път въпросният дяда Федя и усетих лекото разочарование на своята фантазия. Той не беше таксиметров шофьор, а просто, възрастен човек. Най-вероятно пенсионер. Автомобилът му нямаше нищо общо с жълтия цвят, нито с линията в съвременните автомобили. Раздрънкан москвич някакъв. Изглеждаше наполовината връстник на собственика, а лекарката определено се настани "като у дома си". И веднага потеглиха за там, където имаше нужда от тях.
За мен така и не остана повече време да размишлявам над случилото се, защото ме сепна гласът, който трябваше да чуя още преди десетина-петнадесет минути.
-Шура. Шурочка.
Радостта и прегръдката на Лена бяха толкова искрени, че наистина забравих за какво са измислени часовниците. Сърдечната ми приятелка, както и очаквах, приготвила беше всичко за да улесни до крайност моята задача. Оставаше да натискам копчето на диктофона. И още по-рядко, да отварям повече за тежест, своя журналистически бележник.
Важни причини, заради които така и не разбрах, защо попаднахме отново на гаровия площад. Някъде в главата ми изглежда е останало от любопитството. Затърсих отново с поглед москвича и взех решение, да проверя журналистическата осведоменост на колежката.
-Той е истински чудак. - информира ме веднага Леночка.
Направи го с толкова обикновен тон, сякаш я питах, в редакцията ли ходи на работа. И разказа история, която си заслужаваше да чуя. Дядя Федя наистина бил малко странен, иначе много популярен човек. Особено за тия, които редовно минават през казанската гара.
По цял ден е край таксиметровата стоянка. Взима или докарва пътници. Отначало таксиджийте настръхнали, отнема им от клиентите. Сетне вдигнали ръце. Дядя Федя возел тия, дето нямали достатъчно рубли за да се качат на техните коли. Милицията след като си свършила работата, оставила го и тя да прави своята. По-странната. Убедили се фуражките че той не извършва черни курсове. Това им стигало. Харчел от своята мизерна пенсия за гориво и подръжка на колата. Нека.
Увлечена от желанието да разказва и покзва, Леночка почти забрави, че тя е домакинята. Сети се по някое време за това и чевръсто съобщи. Ще отскочи до булхатерията, да вземе пирожки. Били по-хубави от нашите, московските.
Моята действена натура моментално избра, как да си уплътни времето докато е сама. Приближавам го съвсем и ако между нас се появи контакт, опитвам да науча. Защо прави услуга на хората по тоя странен начин.
Чудакът съвсем приличаше на пенсионер, но облеклото му таеше загадка. Не издаваше мизерия чрез протрито по ръкавите и колената на панталоните. Обувките му нямаха белези от вечна употреба. Липсваха и атрибутите, които да намекват за излишък от рубли.
Когато започнах да събирам опит за добра журналистка, една от колежките ме посъветва. "Гледай дрехите на хората. Понякога те разказват много повече от устата". Странният таксиджия носеше каскет. Точно като кметът на Големия град. Изявление в пряк смисъл на "И аз съм човек от народа". Без да приближа и разглеждам още подробности, сравних. Ще го декларирам и в съда, ако се наложи. Тоя е по-истински.
Планът ми за изучаване пропадна бързо. Към интересният москвич пристъпи мъж над средна възраст. Доста приличаше на двете татарки, подхвърлили сутринта темата - "Дядя Федя". Размениха двамата мъже реплики, които повече прилягаха да сана хора, разделили се преди малко. Двигателят се закашля от бензина и годините си, преди да се включи в потока от автомобили по улица "Наримов". Завладян от странностите на тоя човек, бях пропуснала да проверя. Казанските пирожки, по-хубави ли са от нашите. Московските. Лена упорстваше здраво в рекламата на своите. Отхапваше едри късове, които напираха да задавят гърлото й.
С помощта на моята колежка от местния вестник заредих лентата на диктофона и написах достатъчно страници в бележника през тоя ден. Успяла ли съм в задачата, това вече ще каже шефът на отдела. Настъпваше времето, да се връщам обратно в Москва.
Дори билетът и журналистическата карта, не могат да променят разписанието на влаковете. Лена изгуби предостатъчно време с мен и се разделихме. Остана в редакцията. До тръгването за Москва, ще уплътня своето като позяпам района около гарата. Красивата сграда в керемиденочервен цвят и орнаменти с чудесно бяло, заслужаваха погледа ми, но инстинктът на журналиста го победи.
Късопаметният само няма да се досети, защо пристъпих отново до мястото, където таксиметровите коли изчакват пътници. Ще опитам да науча нещо за възстаричкия москвич и неговия толкова странен водач.
Седеше той зад кормилото и мислеше. Забелязах и още, че дяда Федя не търси контакт с останалите шофьори. Така, да убие някак скуката, докато бъде потърсен. Това не изглеждаше да е проява на надута суетност, а вътрешно усещане, че не бива да го прави. Сега ще вложа от своя журналистически опит всичкото, но трябва да разбера повече за него. Пристъпих вече достатъчно близо и тъкмо щях да захвана изпълнението на своя план, когато отново ме изпревариха. Жена в работно облекло, вероятно от близките заведения, помоли да я откара до някъде. Дядя Федя се усмихна в готовност, но с най-голямо съжаление и притеснение сподели. Рублите, които имал за гориво свършили. Жената даде ясно и търпеливо да се разбере, че има. Бързала.


Разказът на моята позната Шура Александровна изслушах в просторното фоайе на хотела на Вознесенский переулак. Седнал в големия фотьойл в приятен светлокафяв сатен, вече отдавна бях забравил. Държа в ръцете си чаша с пиене. Милата Шурочка завърши и остави в очите ми от синьото на казанския изглед към Волга. След пауза и думите за чудака, вместо глъдката, те се промъкнаха в сетивата ми. Удивително лесно и просто го направиха.
И с нас, хората е така. Не искаме ли да разберем някого, залепваме отгоре му стикера "Чудак" и готово. Лесно е, нали?
Цветко Маринов