автор: tomatroev

- Първата редица, две крачки напред, ходом – марш!
Дежурният офицер минава бавно между двете редици. Проверява ни внимателно един по един.
Обувките трябва да са лъснати, униформата – изрядна, а снаражението – пълно. Всъщност проверката е рутинна и досадна, но знаем, че капитанът държи най-много на автомата - да е добре смазан и там пропуски не трябва да има.
- Газ! – командва офицера.
Налагаме противогазите. Много важно. Изпълнявам всичко точно по устав. Стоя така две-три минути, после свалям маската. Тя се прибира при дихателя.
При тогавашните противогази дихателят бе в платнена торба, свързан с дълъг шланг с винт за маската. Но в моята торба долният шланг на тръбата само е втъкнат вътре. Дихател няма, защото на неговото място съм сложил книга.
Вземах книгите от библиотеката в поделението. Избирах ги да бъдат горе-долу с размерите на дихателя. Първата книга, която сложих на мястото на дихателя бе „Вълшебната планина”. Голяма тухла. Търси, търсих, по-голяма не можах да намеря.
Поделението ни бе отдалечено, до морския бряг. Най-близкото населено място бе на двадесетина километра във вътрешността.
Давахме наряд през три дни. Постовете бяха два. На единия имаше вишка, а на другия – не. Наоколо само гори и тъй като империалистически шпиони, с които офицерите ни плашеха, никакви не се вясваха, на поста аз изваждах книгата, сядах в единия ъгъл на вишката и два часа си четях, необезпокояван от нищо.
На другият пост бе още по-добре. Полуизлегнал се удобно на сянка под някое дърво, подобно на Ботевия герой: на една страна захвърлил пушка, на друга – полупразната торба на противогаза, захващах да чета шедьовъра на Томас Ман. Така изкарах приятно много дежурства.
А когато накрая книгата свърши, замених я с друга, горе-долу пак толкова голяма, с размерите на дихателя – „Клим Самгин”! Само там, в дългите самотни часове на наряд, човек е в състояние да чете този роман. Всъщнос така и не можах да го довърша...
Преди това с Братовчеда Драго четяхме романите на Грин, а после Толстой и Достоевски.
Те имаха богата библиотека и когато отивах в Бургас при него, винаги откривах по нещо ново, интересно: „Котешка примка или закуска за шампион” на Курт Вотегът. / Господи, значи можело и така да се пише?! / „Диалектическа логика” на Илиенков или „О начале человеческой истории” на Борис Поршнев, "Въведение в психоанализата" на Зигмунд Фройд.
Тоталитарна система? Но дори и в нея: във философията, в литературата, са се появявали още тогава кълновете на новото, на свободата и Братовчеда Драго, воден от интуицията си, е вземал и събирал оттук-оттам по малко прашец, като ония пчели, които дори и в пустинята, все пак успяват да открият оскъдния цвят и да вкусят от нектара му.
Но аз забравих още една, най-важната настолна книга на Братовчеда Драго, а и на цялото поколение от 60-те години. Нашата библия. Ето, съдете за нея дори и само по заглавието и: „Радиото ли? Че то е много просто!”
Въпреки отвращението ни от училищните предмети, имали сме нужда, потребност от истински, интересни учебници, от истински духовни учители и за поколението ни А. Айсберг и неговата книга бяха точно това.
Що се отнася лично до мен, аз имах още една настолна книга. Заглавието и авторът и също са известни на всички: „Капиталът” на Карл Маркс.
Получих я от баща си като подарък за двадесетия си рожден ден. Години по-късно веднъж у нас дойде дребен, смачкан човечец, облечен със сив, официален, макар и вече демодиран костюм. Познах го, макар че бе доста поостарял. Преди бе началник на държавна служба към местната „Търговия на едро”. Трудните години в началото на „демокрацията” бяха променили и него и сега, вече пенсионер, се опитваше да припечели допълнително нещо, като продава това, което бе успял „да задели” за себе си от бившето държавно предприятие.
Бе дошъл да ни предложи хартиени кесии, каквито вече отдавна не се произвеждаха. От ония години. На добра цена. Имал много. Показа ни ги и ние купихме няколко пакета. „А от друго нямате ли нужда?” – позаинтересува се старецът. У тях имал всичко, подшушна поверително. Батерии за кранове, всякакви ВиК части... Казахме, че ще вземем. „Добре! – зарадва се човекът. – И да знаете, ще ви ги дам по-евтино!”
И тогава, преди да си тръгне, той ме погледна с безцветните си очи, постоя извесно време мълчалив, замислен за нещо, може би отново, за кой ли път се връщаше към миналото, търсейки причините за онова, което се случи. А после се наведе към мен, сякаш, за да сподели поуката, тайната, която сега трябваше и аз да науча:
- Ще ти кажа нещо. Твоят баща беше единствения комунист в този град!
Парадоксът бе в това, че баща ми всъщност не е бил комунист. Ние в къщи знаехме колко много му се искаше да бъде такъв, но не го приемаха.
Веднъж, доста време след като той почина, майка ми ми обясни защо.
Когато учил в гимназия, веднъж дошли агитатори, влезли в техния клас и сложили пред всеки ученик готови молби за членство в тогавашната казионна младежка организация „Бранник”. Всички подписали, баща ми също. Така станал легионер.
Вечерта разказал на баба какво е станало в училище. Тя се разтревожила: „Не ми харесва тази работа! Виж кои от нашето село са легионери: на Сербеза момчето, на Чакъра, също и от Шанковия род. Всички са богаташки деца, на чорбаджии. Ние сме бедни хора, нямаме при тях работа!”
Така свършило краткото участие на баща ми в легионерското движение „Бранник”. Но след 9 септември 1944 г., когато щял да става „комунист”, един от „отговорните другари” казал: „Е, хайде сега, откога започнахме да приемаме в партията и бранници?!”
Може би, подарявайки ми „Капиталът”на Карл Маркс, е искал един ден чрез сина си, чрез мен, да сбъдне мечтата си.
Всъщност стана точно обратното. Може да е парадоксално, но тъкмо „Капиталът” ми отвори очите да видя истината. А тя бе много проста: оказа се, че тяхната „Партия” няма нищо общо с марксовата идея за комунизма!
Поколението на баща ми наистина е вярвало в „комунистическите идеали”. Някои биха ги нарекли идеалисти, но аз мисля, че са по-скоро жертви на една голяма манипулация, на промиване на мозъци, нещо, което се е случвало във всяко тоталитарно или феодално общество. Въпреки, че ми подари книгата на Маркс, самият той така и не я прочете – стигаха му учебниците и брошурите по „Исторически материализъм”, откъдето бе научил какво е това марксизъм.
Заместителите стават по-ценни, по-предпочитани от истинския продукт.
Така и моите деца днес харесват подсладената вода, наречена "кока-кола", а не сока от вишни, които всяка есен приготвяме в Сарафово.