автор: Ponedelnik

В памет на един миньор


Аз помня дядо, с неговата шапка,
ръцете му. По-силни от смъртта.
Работеше във мина. Без почивка,
не вярваше във книги. А в труда.

Очите му - по-тежки от планети,
замесени от прах и дъждове.
Се връщаха щастливи всяка вечер,
във своя дом със покрив от небе.

И странно как светът не беше тесен,
за дядо. И страстта му да живее.
Обичаше живота - като песен,
и вярваше в това, че ще успее.

И ден след ден копаейки в земята,
съдбата го притискаше без жал.
Но дядо оцеля. Дори порасна,
в човек за пример. Не във идеал.

Сега е там заровен под луната,
с изтръпнали в очакване ръце.
Не спираш дядо! Просто се прераждаш.
Във мината на моето сърце.