автор: oCb

Най – накрая пристигна на мястото , на което сякаш се зазоряваше по рано от всяка друга част на града.Във въздуха се носеше онази сладникава миризма , усещана само от тръгващия на път , сляпо впускащия се в неизвестността под открито небе, изчезваща с първият повей на вятъра в онзи час, размиващ очертанията на сенки и предмети.
Наоколо се виждаха разпръстнати безразборно постройки, складове, изоставени сгради , задънена железопътна линия, купчини с желязо и прашясали дървета. Уличното осветление все още работеше, макар това да бе напълно излишно. Спря се до оградата и си пое дълбоко въздух. Бе вървял в продължение на един час до този краен квартал , и умората му бе придружена с разочарование.Всичко му се видя по- малко . Скептичността никога не го бе напускала , но все пак се промъкваше онова чувство , каращо сърцето да забърза ритъм при вида на зейнала ненадейно пропаст. Оставаше му задължението да разпръсне дори и най – малките съмнения за съществуването на подобно място , с пълното съзнание за безмерния страх , който би се отприщил ако всичко се окаже истина.
Индустриалните части на града бяха онова звено , което безпристрастно попиваше всяко заминаване или завръщане , както лице на човек , върху което погледът отчаяно се мъчи да попие всеки детайл , създаващ онази непотребна дагеротипна снимка на скъпернически пазени спомени.Паметта му сякаш съживява всяко тръгване на път , всяко сбогуване с града, ставащо именно на тази граница – дългата бетонна ограда повече скриваща , отколкото предлагаща, когато в френетичната безпристрастност на размазаните от скоростта образи окото жадно поглъща паметниците на нещо безвъзвратно отминаващо. Бегла усмивка мина по лицето му , когато видя жп линията , обрасла с бурени и свършваща в огромен бетонен блок - вкаменелост на едно завършващо пътуване. Тръгна по линията, сякаш разплиташе кълбо прежда след себе си.Имаше чувството , че това пътуване щеше да свърше твърде скоро . Целият декор наоколо беше създаден именно с тази цел – да отприщи края на всичко въвлечено в него. Просмукващия се с деситилетия бръшлян по оградата е бил засаден вчера , създавайки илюзията за отминало време, така , както и ръждата по изоставеният зелен фургон без колела е изкуствена, несръчно наслагана от бързащи ръце . По този начин сетивата се притъпяваха , напрегнатият взор се успокояваше , вътрешният глас спираше тревожния си монолог – освен изоставени боклуци на това място сякаш бе струпано самото време с всичките му малки проявления, с цялата му статичност, караща минаващия да чува кънтежа от осквернителните си стъпки с някакъв вътрешен слух.
Продължаваше своя замислен ход, погледът му се свеждаше все повече надолу. Имаше предчуствието , че вече е бил тук, но не като наблюдател , а като участник в нещо вече забравено.
- Защо точно неделя, защо винаги в неделя.. и по дяволите, къде са всички работници , изпълзяващи сред ъглите , носещи се сред природата , забързани сред звуци от машини, сред облаци оловен пушек, товарещи сандъци, кашони ,щайги. Къде им е проклетата продукция, поправени влакове, телефонни разговори , торби с храна? Къде е тракането по коловозите на вагони пълни с въглища, с дърва, камъни .Огромната им фабрика ,подредените им складове, обедната им почивка. Всичко е една евтина комедия. Тяхните , разписания, отпуски , чакане на спирката ,погледът , вечно вперен в завоят, откадето се показва рейса и никога в обратната посока .С молби и заклинания се молят да пристигне по бързо , но вътрешно усещат безтегловността в която са увиснали и тя им харесва.Това че са били тук вчера , или някое друго вчера. А ако бях дошъл утре .... да заварвя всичко както е щяло да бъде ако не бях идвал днес. Защото само това променя пейзажа , само това им държи будни бръшлянено увивните растения, които всъщност не приличат на такива . Не съм бил тук преди , за да съм виновен за тях ; поне така ми се иска.Как ми се иска да е друг път , вече да съм си тръгнал,с прахоснически крачки да съм се запътил обратно към изхода . Не, искам да видя какво ще стане , какво ще остане , ако никога вече не дойда, какво съм променил , колко още понеделници по тъмно ще пъплят сенки по тези пътеки , колко мразовити утрини ще се отпечатват по обувките им , колко чифта крака ще повтарят същия танц по бетонната настилка. Оставил съм следите си , не искам да се връщам по тях .Не искам да ми се е налагало и преди да се катеря като маймуна по дяволската им ограда.Вярно , не висока , и не трудна за прескачане, но защо , защо да съм се смущавал толкова пъти от нереалната мъгла по изгрев слънце ,изкривяваща силуетите, по мократа трева, по скованата ледена земя, не , нали е за първи път днес, какво толкова , не съм идвал , позната гледка , има я във всеки град , като дете живеех недалеч от подобна фабрика , нищо че е било преди хиляда години. И тук живеят хора наоколо , бетонни блокове и детски площадки , автобусни спирки и супермаркети.Планината е чудесен фон, само че в ясно време.Минавал съм случайно , видял съм нещо да блести.Изпуснал съм си нещо , хвърляйки го през оградата . Винаги се случва в неделите , , да, толкова е истинско , както и човекът , нарочно засадил бурените , нарочно изгонил кучетата,знаейки че идвам , нарочно докарал желязото и фургона, първо фургона , но не било достатъчно, може би липсвало нещо. Неуморен , несмущаван скулптор с афинитет към античността.Ако някой се разкопае надълбоко тук , ако не римски терми , то със сигурност я някоя вазя , я някое парче мозайка.Колко пъти все по сигурни сведения получвах за това място, понякога откъслечни , несвързани , понякога противоречащи , колко объркващи бяха винаги ! Човек тъкмо е събрал смелост да повярва , да не се плаши от застигащата го информация , и всичко пропада, намират се ясни доказателства в грешността на всичко, научено досега.Като изтрито с гума, а толкова трудно събирани, толкова пропиляни мигове по пътя, водещ винаги към това място..
Релсите продължаваха все направо , и се врязваха в висока сграда, обсипана с прозорци , сякаш методично изпочупени за да й придават автентичен вид.През тях се виждаха всякакви кранове , лостове,висящи от тавана вериги , върху релсите поставен като на хирургическа маса влак, опоскан до непознаваемост.Прелетя гълъб , звукът от пляскащи криле беше като неразривна част от цялата сграда, която като да се държеше само на прозорците и гълъбите, и най-малкото неравновесие в тази симбиоза би я срутила мигновенно.С лешояден поглед проследи движенията на птицата. Приличаше на голяма муха , търсеща изход с хаотични движения.В крясъкът на заблудения и полет сякаш се криеше предупреждение.Очертаваща контурите на произволните си завъртания във въздуха, на стремглавите си впускания в празното пространство, на задъхания плясък на крилете, борещи се с гравитацията,гълъбът се превръщаше във връх на четка, сградата – платно , а сянката,която неканеното присъствие на слабата му фигура хвърляше, бе неясната съставка на тъмен цвят, нанасян от тайнствен художник.
Наближаваше девет часа . Нощният пазач одавна не беше нощен,нито пък пазеше нещо. Беше седнал на един стол и замислено гледаше пред себе си , опрял лакатя на лявата си ръка върху бюрото . Държеше молив , с който потропваше върху сгънат вестник, сякаш се готвеше да решава кръстословица.Десният му крак се бе проточил неестествено напред , преминаващ през прага на стаята към балкона, чийто парапет бе сякаш изтръгнат , само няколко счупени тухли очертаваха ръбовете му.Живееше на третия етаж в неголяма постройка, намираща се в една от най – западналите части на фабриката , съвсем близо до оградата. Наоколо бе обсипано с множество храсти между които се подаваха няколко дребни дървета, сякаш пред изсъхване.На приземния етаж бяха отворени вратите на просторно помещение, служещо за гараж или работилница, от сумрачната вътрещност се носеше миризма на машинно масло и плесен.Вратата към стълбището , водещо към горните етажи също бе открехната, позволявайки на сутрешното слънце да освети няколкото прашни стъпала с цвят на глина.
Пазачът усещаше присъствието му.Очакваше да го види как се промъква между оградите и налучква посоките като чужденец, изгубен в непознат град , изгубил пътеводната нишка . Фабриката го отхвърляше като чуждо тяло в организъм. Походката му бе странна, изпълнена с неравномерни движения, наподобяващи ритуал, умилостивяващ незивестно божество.
Уморено стана от стола и се приближи до стената, където бе окачен прашен календар.Подвижната пластмасова рамка невъзмутимо отбелязваше произволна дата на отминал месец.Взе червен фулмастер и задраска квадратчето 5 април , неделя. Не се виждаха други знаци. Изпитваше потребност да го направи, защото по този начин влизаше в съюз с календара , печелеше на своя страна бъдещето, обозримо единствено с белите квадрати на датите.Независимо от това, календарът висеше необезпокояван на стената вече шеста година-полароидна снимка на всичко онова , което нямаше никога да се случи , забодено с кърфица като пеперуда, скрито между страници на книга като хербарий, потопено във формалин , инкрустирано в олющената мазилка на стаята.
В това време другият се приближаваше.
-Ако е възможно един свят да съществува, такъв какъвто е , то възможно е той постоянно да се променя, да ни лъже, никога да не е бил такъв , какъвто го виждаме, всъщност ние сме светът. Aко сме толкова сигурни в нещо , и то не съвпада с релността, то тя се е изкривила в мигът, в който си даваме сметка за това.Променило се е всичко , доказващо нашата правота.. Паметта е по силна от създаването на един милион вселени.Убеден съм , че това е истинската Венеция, тук , сред тези буреняци, тази фабрика е Венеция. В този миг абсолютно всичко се променя, аз я разруших такава , каквато е , за да се превърне в тази за която знаем от този момент нататък. Сякаш съм обърнал с хастара навън паметта си и тя не гледа към миналото , а към бъдещето, В миг се появяват всички пътеводители на безброй езици, в миг се вкупчват хилядите гълъби по площада Сан Марко. В миг се появяват историческите сведения, първите карти, пътеписите , свидетелствата за войните водени там.В миг костите на безброй прадеди се озовават в гробниците, истинската смърт във Венеция ние изживяваме във всяка секунда ..Но нека да повървя още малко, твърде вероятно е вече да съм бил тук. Къде ли е дрипавия портиер с безбожно скъпите билети.. Облечен в избеляла синя униформа, бродещ като сляпо куче без посока, познаващ мястото като петте си пръста, той заприличваше на него , лицето му не помнех, дали изобщо имаше..Той се е родил тук..Затова никога нямаше да разбере къде се намира, нямаше база за сравнение.Не беше чувал за Вавилон, защото се намираше в него .Не знаеше че заради него някой френски крал се е любувал на градините си във Версай.Пластовете се смесваха и в епицентърът се намирахме ние двамата, без той да го съзнава..Без него би ми било прекалено трудно да се скитам из тези пустеещи пътеки. Беше ценен колкото изчезващ животински вид, последен представител на племе , или непознат мъртъв език..
Пазачът изчака той да покаже иззад ъгъла.Прицели се нетърпеливо и го уби само с един куршум.

‘I must needs confess, though I had often thought with myself that it was possible there might be a world in the Moon, yet it seemed such an uncouth opinion that I never durst discover it, for fear of being counted singular and ridiculous.’
John Wilkins - The Discovery of a World in the Moon (1638)