автор: tomatroev

Първото устройство, което направих, не бе транзисторен радиоприемник. „Трябва да започнеш с нещо по-лесно – каза Братовчеда Драго – може да направиш например зумер!” Схемата на зумера е съвсем проста: един диод, няколко съпротивления и кондензатори, две намотки около феродова пръчка и готово!
След като запоих старателно всичко върху малка платка, аз я сложих в специална направена за нея картонена кутийка, свързах и прикрепих отвън с ластик батерия от волт и половина – можех да държа този миниатюрен уред в ръката си, както сега мобилния си телефон!
Разликата е тази, че с мобилните си телефони сега ние се фукаме като ги показваме и се правим на важни.
Зумерът, обратно, трябва да се крие.
И ето защо: това просто устройство бе гениално – то не можеше да приема никакъв сигнал, но затова пък можеше да заглушава всички около себе си в радиус до три-четири метра.
Повече не ми и трябваха. По улиците хората вървяха и се перчеха със своите портативни радиоприемници. Всеки втори носи такъв. Ако е голям и мощен – на рамо или на ремък като чантичка, която небрежно размахва, ако е миниатюрен го държи до ухото си. Да ви напомня нещо?
Нищо ново под слънцето! Вървиш важно с приемник до ухото и слушаш музика или новините по „Хоризонт”...
Хора с транзистори по улицата – дал господ! Аз си избирам поредната жертва – доближавам се разсеяно до някой и включвам зумера. Радиото на човека веднага започва да пищи, да пращи, да вие – колкото по-силно, толкова по-добре, значи зумерът работи. Разтревожен, човекът започва да се суети, мъчи се да „изчисти” станцията или пък да хване друг, по-чист сигнал, друга радиостанция. Напълно безуспешно, защото откъде той можеше да знае, че зумерът ми заглушава всички станции и блокирва честотите в целия обхват!
В сравнение с моя зумер, изобретението на Братовчеда Драго бе нещо като върховно постижение. Разбирайте го дори и буквално, защото то бе поставено на върха на най-високата сграда в центъра – хотел „България”.
Години по-късно аз заведох там онова момиче, което щеше да стане кръсница на „папурния бряг”. Ние си взехме стая на един от горните етажи, а после, очаровани от лукса, топлината и уюта, тръгнахме да го обхождаме, сякаш сме попаднали в рая.
Фоайето бе голямо като тронна зала. Сякаш предстои важна, тържествена церемония и всички хора тези хора са се събрали в очакване на владетеля, който ще слезе по широките стълби или пък с огромния, тапициран в жълто и синьо асансьор.
Едната част от тази зала, разделена на две нива, е по-ниска. По вити стълби се отива нагоре. В малкото барче пихме коктейли, а после вечеряхме в ресторанта. След това оставаха две възможности: нощният бар или терасата на кафе-сладкарницата най-горе на покрива на хотела.
Искахме да видим всичко. От такава височина, градът бе в краката ни, но още повече ни изуми красотата, величието на бургаския залив: син, спокоен, гладък като езеро. Тогава разбрах какво е искал да каже бургазлията, когато го попитали защо не е останал да живее в столицата: „ Кажете ми, мога ли в София, сутрин, като стана, да видя от прозореца си едновременно Поморие и Созопол?”
Точно това се откри пред нас от върха на хотел „България”.
„Какъв прекрасен изглед!” – прошепна момичето. „ Виждат се и от тук! – казах. - Знаеш ли, човекът е бил прав...” Тя не ме разбра. „Двата града, отвърнах, от двете страни в края на сушата, са като стражи на входа на залива!”
И тогава, докато гледахме как градовете разгръщат някаква невидима завеса далече пред нас, за да се отворят погледите ни към безкрая, изведнъж някъде отдолу прозвуча музика.
Да, познати, силни, мощни акорди, източникът им бе някъде съвсем наблизо. Бяха като от невидим орган. „Какво е това?” – извика момичето. Чак сега проумях откъде идва: „Електронният часовник!” – наведох се към нея и докато се надвиквах с мелодията, за да и обясня, тя, пак така, както бе започнала, изведнъж спря и настъпи тишина.
Електронният часовник, как можах да забравя за него! Голямо правоъгълно табло със светещи цифри. Часовникът свиреше на всеки кръгъл час. Сигурно сега показва десет часа. Позната мелодия се носеше над целия град от години. „Пеещият часовник” – така го наричаха бургазлии. Гордееха се с него. Бе станал нещо като емблема, символ на Бургас, какъвто впрочем бе и самият хотел „България”, на върха на който бе монтиран.
Но сигурно малцина знаеха, че „пеещият часовник” бе дело на двама ученика от клуба по електроника към тогавашния механотехникум. Братовчеда Драго бе единия и аз бях много горд с неговото творение. Изпитвах едно еуфорично усещане за щастие, когато си на гребена на вълната. Тогава ти сякаш ставаш самото време, епохата, олицетворяваш я и се сливаш с нея.
Той си беше все така скептичен, бавен и ироничен. Дори и не отиде на откриването. Имало си други хора за това. „Не се заблуждавай – каза ми после – че за тях сме много важни... Някой е трябвало да свърши тази работа. Не е кой знае какво, но те самите не могат!” Надвесен над масата, като хирург, хваща с пинсетата някакво съпротивление, разпоява го и го хвърля настрани. Поглежда ме пак: „Светът, Миткин, се състои от два вида хора: талантливи и бездарници. Аз просто правя това, което ми харесва, а пък ето, те ме търсят и дори ми плащат за това! „Кои са повече – питам го – талантливите или бездарните?” Той натиска копчето на поялника, запоява нова част, издухва леко пушека от колофона и се усмихва: „Ами талантливите, поне теоретично... светът нали все пак върви напред!”
В ония години се е случвало, макар и рядко, да говорим и за смъртта, за края. Бъдещето бе пред нас. Но щом всичко е в ръцете на талантливите, не може ли да направят нещо, за да избегнем и смъртта? „Няма страшно – уверено казваше той – когато дойде време, все ще измислим нещо!”