автор: nikoi

Аз съм камъкът, в който се спъват добрите ти думи,
за да върнат назад до преглъщане смисъла бял.
Аз съм камъкът в тази висока стена помежду ни,
победил близостта и копнежа за рай надживял.

Аз съм камъкът, който спокойно лежи на площада,
незапратен по някоя смугла разкаяна блудница;
който чака реда си да вземе искрица от клада,
след която светът с ангел повече ще се събуди.

Аз съм камъкът, майчински гален от пръстите сини
на реката, която стопява животи и жажди.
Гледам немите водни треви как сънуват пустини
и надраснали себе си как изпод мене се раждат.

Аз съм камъкът, с който до пясък трошиш съвестта си
и със който не мелиш брашно, проумял остротата.
Сива, няма и зла съм. Но винаги ставам на пясък,
щом помисля, че мога да расна до бисер в душата ти..