автор: savaparvanov

Преди 7-8 години седяхме в едно квартално кафе. Сестра ми, приятеля й, една обща приятелка и аз. Май имаше още няколко човека в кафето освен нас.
По едно време дойде едно мило момиче, без да му мисли се насочи към мен и учтиво ме попита:

- Извинявайте, Ваш ли е мерцедесът навън? Понеже е запушил пътя за другите коли…

Първата ми реакция беше кеф. По това време май нямах пари и работа и младежкото усещане за безсмъртие беше свършило. Убито от драмата на ранно почналия косопад. А мацката автоматично ме припозна като най-големия паралия от всичките десетина човека в кафето. Хрумна ми да се направя на интересен и да изиграя собственика на возилото. Но не съм такъв човек.

- Не…не е мой.

Парите са власт. Знанието също. Всичко е власт, а когато хората я видят, те най-често я свързват с парите – универсалния еквивалент. И тъй като властта се излъчва през човека, често се шашкаме как някаква мижитурка се оказва, че има много пари. Той просто не излъчва власт. Или обратното. Някой ни изглежда, че има пари, а всъщност е без пукнат лев. Може и да не притежава кой знае какво знание. А просто да има достатъчно богат душевен мир и от него да не струи мизерия. И понякога да си подава главата над общия миш-маш и да си мисли, че е свободен.

После излязох да видя на какъв Мерцедес ме е оценила. Доста щеше да ми изгърми теорията, ако беше някаква изпърдяна 14-годишна сто и деветдесетка. Но усмихнат се озовах пред CLK купе, на по-малко от 5 години. Добре!

…

Вчера за първи и последен път пих наливна бира в шатрата пред паметника на съветската армия.
Това място прекалено надхвърля стила ми. Мнооого е голямо.
Силна жива музика, при която разговорът се завърта около „КВО, КВО ВИКАШ???”
Пляскащи с ръце тетки, с торбички около очите и уста разчупена в усмивка от греяното вино.
Специална система за наливна бира, включваща пируети с кег, кранче, чифт ръце, много чаши и раззливаща се навсякъде пяна. И феноменална скорост.

- Ъъъ…еми минете след пет минути. То момчето дотогава ще е наляло трите бири.

Иначе беше приятно да се видим с разни стари физиономии. Една от тези стари физиономии не можа да свикне 3 часа с моята нова физиономия. Преди е виждал коса, а сега – гола тиква и брада. Всеки път като се обръщах към него, той почваше да се хили неудържимо. Оттам и другите, а накрая и аз. Голям смях на моята глава.
До нас бяха седнали двама дърти алкохолици. Единият се намеси в разговора ни след като говорих за плана ми да стигна до Китай с транссибирската железница и беше разказан един виц за златна рибка. Извини се, че се е намесил, но ни чул да говорим за Сибир и затова. След това разправи друг виц за златна рибка, която казала на рибаря, че ще изпълни желанието му, но трябва да си запише час. Това се случило в Сибир.

След един час си спомних, че пияницата е още на нашата маса, когато той се катурна презглава от пейката.

Живата музика се изпълняваше от Вики от Мастило и нейната банда. Не знам дали още е Мастило или мастилото е свършило и е в миналото. Спомняте ли си за Вики и Мастило с „Моите зелени очи” – голям хит по музикална телевизия ММ преди десетина години? Още го пускат често по радиата, нелошо парче. Както и да е. Слушайки кавъри на познатите световни рок парчета, се вгледах в изрусения силует на Вики, там далеч на сцената. Дали преди десет години се е виждала да пее радио хитове на Oasis и Rolling Stones в шатра за скара и бира? Пред грандиозната публика на жени и мъже в критическата и алкохолици, тормозещи хората с вицове за златни рибки. Сред рекламни павилиони на шампоани и сено. И най-смелите й мечти не са стигали дотам. Мечтаела си е за Холивуд и MTV, но само толкова.
Разбира се, това си е добра работа. Стотина лева за два часа труд е ок. Пък и така някои хора ще си спомнят за нейните зелени очи. Много по-добре от човека срещу мен, който работи за перспективното преди 25 години предприятие „Геофизика” и ми се хили насреща всеки път, когато го погледна и заговоря.
Тъй като се чувахме нормално само в няколкосекундните паузи между парчетата, гледах тогава да отметна основната комуникация. С някои от новите за мен лица, например приятелката на Павлин.

- С какво се занимаваш, от колко време сте с Павлин, къде зе запознахте, каква музика харесваш, кой ти е любимият филм???

На следващата пауза тя можеше да ми отговори.

В една от паузите Вики от Мастило каза гордо:

- Сега ще ви изпълним нашето ново парче. Казва се “Get out”

Преди парчето се изредиха около 5 секунди необичайно затишие, в което имах приятния шанс да се изкрещя с пълно гърло:

- GET OUT!!!

Някъде към десет часà почна да ми писва да повтарям „Кво, кво викаш???”. Пияницата скочи по гръб от пейката още веднъж и този път почти успя да обърне масата. Най-мълчащият от нас каза:

- Тоя ако още веднъж падне на земята така, нема и да стане!

Реших, че е време да се прехвърлим на по-задушевно място. Отидохме в „Арт кафе” на пет минути пеша, близо до Орлов мост. На Иван Асен Втори, където наех апартамент, в който ще живеем аз, Данката и от време на време приятелката ми Ани и където ни очакват славни бохемски времена.

В кафето беше пълно. Млади, градски, фешън, интелектуалски физиономии. Симпатични като цяло. Към 50-60 човека общо в двете помещения. Основен възрастов диапазон 20-27 години. Едно или две от момчетата вдясно от мен понамирисваха на потно-кисело-спарено под мишниците. Бяха на тази възраст, в която и аз съм се палил лудо по големите идеи. Като тази, че зимата не мирише.
Казах си „Ех, че е хубаво най-после да се преместя в по-изискан район”. И ми стана малко тъжно. Дали вече не се различавам доста от тези образовани и прогресивни младежи? Визуално…

Говорехме си за писането. Павлин каза, че това, което пиша става, но вкарвам много разсъждения. А днес сестра ми ми обяснаваше за едно друго нещо, което писах – че не съм развил достатъчно комплексно доводите си. Е няма угодия!
Изведнъж в кафето нахълта едно много едро мутре. Завъртя се бързо наляво и надясно, фиксира масата ни и с бодра крачка се запъти към нас. Спря се на два метра пред мен, погледна ме мило и попита:

- Извинявайте, ваш ли е мерцедесът навън?
- Не…не е мой.

После другите ми акцентираха колко бесен е бил като е нахълтал. Но това нямаше значение за мен. Това дежа ву абсолютно ме убеди в нещо, което си мисля от много време.

Съвсем съм заприличал на мутра. Бръснат, плешив, с десетдневна брада подчертаваща животинския ми вид. И сигурно ми личи, че имам пари, макар и малко. Криза е все пак.

Обърнах се към човека на нашата маса от дясната ми страна. В последния половин час бях забравил за него, нещо се беше размечтал извън разговора. Спокоен човек. Така е в геофизиката, там не дават много пари, които да те притесняват.

- Нали така Боби?

Той ме погледна в очите, след това в главата, разхили се неудържимо и си закри лицето с ръка.

Надясно от мен, с периферното си зрение, през пелената на валящия сняг и движещите се в кафето образи, видях черния силует на едно CLK бавно да се изнизва.