Привет, Anonymous » Регистрация » Вход

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: acoustic
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 14170

Онлайн са:
Анонимни: 396
ХуЛитери: 1
Всичко: 397

Онлайн сега:
:: fyon

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Ноември 2024 »»

П В С Ч П С Н
        123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930 

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаРъката, която люлее люлката
раздел: Избрано проза
автор: doriana-doriana

- Спри да крякаш все едно те дерат, съсредоточи се и се напъни както трябва! – рече и ми удря такава плесница, че светулки изскачат не от очите, а от носа ми. – Стягай се, че тоя тук скоро иначе няма да излезе!

- Копеле гадно, ще ти изтръгна топките! – виех. Замахвам с ръка да го спипам, но той хлъзгаво ме избегна и отново застава между краката ми. Акушерката се суети рутинно. Искам да раздера корема си и света да изтече от него като мръсен потоп. Да залее всички гадни копелета в бели престилки, които се държат с родилките като с парцали. После акушерката се качва върху ми и започва да скача с цялото си тяло върху корема ми – стиснала го е с две ръце и натиска към отвора, сякаш натиска парче месо в месомелачка – брутално и безпощадно, а аз чувам как ребрата ми хрущят и дълбоко под гръдната кост нещо казва „пук” и започвам да намалявам скоростта на дишането си. Даже тъкмо щях да спра съвсем да дишам, когато в един момент усещам болката да стихва, напъвам за последно и нещото се хлъзва между краката ми. Акушерката слиза от мен. Но аз не мога да поема обратно дъх. Просто е смазала дробовете ми. Не мога!....Опитвам се да извикам, защото усещам, че ще се задуша! Успявам само да прошепна „Не мога да дишам!”.

- Дишай! Дишай! Дишай! – акушерката ме изправя полулегнала – Дишай!....Докторе – асфиксия! – изкрещява внезапно.

Бялото брадясало копеле се обърна и се опули – „Ха, изненадах ли те, нещастник!” – викам си на акъла, но ми е зле, усещам, че умирам! Усещам капилярите ми по кожата на лицето да се разпукват като пролетен цъфтеж от липсата на кислород. Господи, щях да заприличам на пъстърва – напръскана с малки синки.

Внезапно акушерката ми изплющава зловещ шамар, раздрусва ме и аз поемам първата си глътка въздух. Напуканото пред очите ми реставрира картината. Колко му трябва на човек да оцелее - малко стрес за консервация на живота. Надигнах се да огледам съществото, което ме подложи на мъчение дванадесет часа и половина и ми докривява – сгърчено е, посиняло, омазано в бяла смазка, проточило пъпната си връв, свързала го с нещастието му. Приятелче, битието едва сега започва. Не зная трябва ли да изпитвам някакви чувства и съм объркана като пред вратата на професор-екземинатор.

- Дай да го видя! – крещя на акушерката внезапно, спасена от асфиксията и придобила увереност.

- Рано е още! Първо трябва да аспирираме течността от носа му и да изреве, после да го изкъпем и премерим, а чак след това мога да ти го донеса!

- Не ме интересува! Искам да го видя! Иначе ще те съдя!

Акушерката явно се изплаши, може да не й е било за пръв път, подвоумява се, но ми го носи така, както си е мърляво. Междувременно, докато ми го носи, съществото започва да скимти. И с всяка нейна крачка скимтенето се превръща в разцепване на въздушни маси от гръмотевичен танц. Силно плаче – това е добър признак, ще е боец. Въпреки, че не му трябва да е такъв! Между краката ми още се стича струйка кръв, а болничната нощница ми е чак на врата, обаче тука няма място за срам. Дошла съм да ми бабуват, не да съблазнявам! Не че с дебелия корем съм много съблазнителна!

Взех малкия човек така, както си лежах – ръцете ми бяха толкова умалели, цялото ми тяло беше като изстискано от господня центрофуга. Нямах сили дори да надигна глава, но човечето успях да поема. Сложих го на гърдите си и то ме изцапа с кървата слуз. Миришеше особено – на човешка плът, без никакви миризми, просто на месо миришеше. И беше топло, направо горещо беше. Завих го с нощницата си и го притиснах, а то успокои бебешките си напеви. Явно слуша сърцето ми – буйното ми обичливо сърце, и се питаше „Дали има място в него за мен?...Дали?” Има, миличко, рзбира се, че има, длъжно е да има моето сърце място за теб!

Ето така идва любовта – поразява ни с първия удар на сърцето или с първото мълчание от липсата на сърдечни удари. В началото на живота или след настъпването на смъртта. Винаги! Няма да те пусна, миличко! Няма! Приключението ни заедно сега започва! Само имай търпение с мен, не съм шлифована, нямам усет за тия неща, даже дрешки не съм ти купила. Не зная как да те обичам, но ще те обичам, обещавам! Няма да те пусна! Няма да те дам на тия доктори!

Акушерката отново го сграбчва и го понася към мивката. Милото ми се сепва и изпищява като хвърлено в огъня. Докривява ми. Опротивява ми целия свят. Гадно започва животът му, а не трябва да е така!

………………………………………………………………………………………….


Нося я по цял ден в ръце. Гушкам я. Пея й кротки песни. Кърмя я непрестанно. Женурята от фамилията се суетят около мен, но не могат да я изтръгнат от ръцете ми. Непрестанно каканижат да спра да я кърмя толкова често и да я нося на ръце – на лошо щяла да свикне. Майната ви. Как на лошо, бе! Лошо ли е да си в прегръдките на единствената, от която имаш нужда и да насищаш глада си с единствената гръд, която може да го направи! Вечер я извеждам на разходка под звездите – само аз и тя. И тогава тя ми говори. Знам, че е мъничка – само на двадесет дни, но говори! Очите й са огромни синьо-зелени планети и вихъра на дядовата ми мъдрост се е прострял там. Говори ми с очите си, а аз я слушам. Преди дни разговаряхме за небето – нали легнала само това виждаха зениците й. После ме попита коя съм. Аз я чувах дълбоко в мен, но не знаех как да й отговарям, понеже не съм сигурна дали ще ме чуе. Рекох й, че съм същество, чрез което се е появила.

- Как така? – пита тя.

- Ами така – носила съм те десет луни под сърцето си, то затова песните му са ти толкова познати. После съм те родила…

- О, да, помня! - рече тя. – През оная страшна и тясна тръба, аз тогава бях между оня свят и тоя.

- Да – откликвам - точно така, виж как почваш да си спомняш всичко.

- Но мен ме болеше – плачеше мъничката ми. - Много ме болеше!

- Знам. – отвръщам - Мен също.

И така приказвахме, дълги-дълги вечери, докато я разхождах, само аз и тя. Една нощ ми прошепна:

- Прости ми, как да те наричам?

Объркващ въпрос. В действителност хипер прост. Но тя е митологично същество, дошла от отвъд, няма как просто да й отговоря.

- Не знам! – и казвам - Ти как ме усещаш?

- Ами, виждам, че не ти е леко, пък си като русалка, обичаш дълбините и свободата на необятното пространство, ще те наричам Русалка, може ли?

- Може – казвам аз. - А ти?

- Аз ли? – възкликва небесното същество - аз съм дошла от другаде, от много далеч…толкова далеч, че дори няма такова пространство, че да го изрека. Живеех завинаги и съществувах вечно, бях пазителя на мъдрите корени на съществуванието. Знам всичко и мога да направя всичко, предвестник на живота, Божествена монада – това съм аз, но ми липсва старото ми аз. Защо ме роди?

- Хм, как защо – аз те исках.

- Защо? – пак пита тя.

- Ами…не зная, може би имам нужда от теб, може би искам да те обичам.

- Но това е мъчително! – установява сладкото ми мъниче. - Това е толкова ужасяващо, привързващо и вкостяващо. Това значи ли, че трябва да остана с теб?

- О, как, разбира се, че трябва! – казвам аз.- А ти къде ще ходиш? – питам.

- Навсякъде, там откъдето дойдох – там няма предел. Там мога да съм всичко. Тук съм мъничка солена, кървава хапка месо. Тук съм безпомощна – виж, дори се налага да ми вливаш енергия през гърдите си за да не загина!

- Няма страшно – казвам й,- остани с мен, аз ще се грижа за теб и никога няма да те оставя, млякото ми няма да пресъхне никога, бъди спокойна.

И така, разговаряхме и аз разбирах за страховете му. Да – на него, защото това беше неопределено същество, нищо, че се роди като малко земно момиче. Космическо, далечно, свръхреално същество, опознало всичко, което е възможно да се опознае, съдържащо битието и небитието у себе си.

Минаваха дни. Мъничето растеше и пълнееше. Аз го люлеех в ръцете си и продължавах да му пея песни, продължавах да го уча, че е мъничък човек, появил се от нищото. А тя продължаваше да не ми вярва.

Дойде есен – не късна есен, още беше топло. Щурците все още размятаха цигулките си из кическите сливи, избухнали току под терасата ми и цвъркаха на тях с настървение, което би събудило и Спящата красавица. Сърцата на влюбените сигурно още не бяха прегорели за този сезон. Ветровете още се криеха из планинските пещери, неспособни да поемат на път върху скършените си крака. Седим си ние с малкото човече на терасата, високо-високо, а отдолу хората се виждат като ситни капчици дъжд, пълзящи по бежовите тротоари и графитените улици. Тя продължаваше да ми говори с мислите си вътре в мен, наричаше ме „Русалка” и се опияняваше от млякото ми. Порастнала бе колкото да се събере и в двете ми ръце.

Прекрасна вечер. Клоните закачат стъклата на прозорците и играят чудна драма на сенките. Откъсвам малката от гърдата си. Обърсвам нежната й устичка, а от гърдата ми продължава да струи гъсто мляко на с ритмични тласъци, та се налага да я притисна и да я скрия в дрехата си. И тогава слънчевата ми казва:

- Русалке, пусни ме да си ида!

В първия момент не разбирам какво рече.

- Пусни ме, искам да си ида, не е за мен това! Аз съм дошла отдалеч и съм свикнала да ми е леко. Зная цялата история на земята, която тъпчеш, зная бъдещето, което ни очаква – мен и теб. Непоносимо е, страдание и горест. Имам много работа, така да знаеш! Държиш ме тук на сила, само защото искаш да обичаш някого. Насила не се обича, мила Русалке, на сила може само да прекършиш воля. Пусни ме моля те, не ме измъчвай! Искам свободата на безпространството и безвремието и да съм светлината в очите на Бог! Искам да летя!

Разстройвам се, почвам да плача. Притискам мъничето още по-силно към себе си, но усещам, че волята му е по-силна от моята. С мисълта си може да ме накара да изброя песъчинките в основата на планината, да преместя океана с напръстник – това може. Свръхестествена сила, събрана в едно мокро пакетче, в крехко телце побран духът на влъхва. Още повече я стискам и обхващам главицата й. Клоните на сливата потропват по прозореца, обръщам се да гледам възхитителния им театър на сенките и се опитвам да заглуша гласа на мъничето.

- Хайде, ето…можеш да го направиш! – отново започва то, - Нали ме обичаш, нали ме роди за да ме обичаш, ако ме обичаш – пусни ме да полетя…

Обичах я! И аз я пуснах. А тя полетя. Видях малкото й телце, разперило ръчичките за полет да се стопява надолу в гравитацията. После се сля с бежовите тротоари в едно, а улиците потекоха в една посока. Музиката на сферите падна върху ми и започна да ме облива с метафизическия си акомпанимент. Една бледа звезда в предвечерното небе нададе вик – пулсацията й се скри в някоя черна дупка.

А как исках и аз да мога да летя!


Публикувано от aurora на 01.04.2010 @ 12:55:44 



Сродни връзки

» Повече за
   Избрано проза

» Материали от
   doriana-doriana

Рейтинг за текст

Средна оценка: 4.5
Оценки: 8


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

Ухание в октомври
автор: LeoBedrosian
87 четения | оценка 5

показвания 14621
от 50000 заявени

[ виж текста ]
"Ръката, която люлее люлката" | Вход | 19 коментара (48 мнения) | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Ръката, която люлее люлката
от secret_rose (secret_rose_@abv.bg) на 19.09.2010 @ 19:22:43
(Профил | Изпрати бележка) http://www.facebook.com/IzvezaniDushi
и... разплака ме
...


Re: Ръката, която люлее люлката
от zero на 01.04.2010 @ 13:14:52
(Профил | Изпрати бележка)
Удоволствие е да се мълчи под този разказ.
Като читател, шамаросан от сюжета и изпълнението, бих обърнал и другата буза. :)


Re: Ръката, която люлее люлката
от diva_voda на 01.04.2010 @ 13:34:10
(Профил | Изпрати бележка)
Разказ, който би спечелил отличие в конкурс за истории с неочакван край и привкус на харър.
Но определено НЕ по мой вкус!
Отдавна се опитвам да проумея необходимостта, която кара хората да "раждат" подобни сюжети във въображението си. Дали не е заради силата, с която резултатът от разрухата се "доказва" на мига, почти веднага? Знам ли?
Няма разумна сила нито в нашия, нито в другите космоси, убедена съм!, която да цели да разруши хармонията. Не е възможно "да родиш" ей така същество, надхвърлящо собствената ти "мъдрост", ако не си бил призван ... да го опазиш. Освен ако не намекваш, че нашата реалност...е кошмар? Кой знае, лудостта е въпрос на перцепция.


Re: Ръката, която люлее люлката
от PLACEBO (placebo@abv.bg) на 01.04.2010 @ 13:37:29
(Профил | Изпрати бележка)
Прочетох...


Re: Ръката, която люлее люлката
от rosi45 на 01.04.2010 @ 13:43:02
(Профил | Изпрати бележка)
Потресаващ разказ,великолепно написан! Поздравления!


Re: Ръката, която люлее люлката
от midnight_witch на 01.04.2010 @ 14:58:32
(Профил | Изпрати бележка)
да осъдиш, не да разбереш, да разбереш и да не съдиш ...
ДиДо, аз съм от тия с другата бира винаги )))


Re: Ръката, която люлее люлката
от RockAround_theCock (tintiri_mintiri@yahoo.pliok) на 01.04.2010 @ 18:46:25
(Профил | Изпрати бележка)
Първата част ме въведе в тайнство, което не познавам (когато се раждаха децата ми... (НИ!) - в родилно отделение не пускаха да припари чужд човек, камо ли да гледа... :-)

Втората обаче,... УБИЕЦ такъв!!! ме докарва до ПРЕДИНФАРКТНО състояние. Някой по-горе се е изказал/коментирал:

... защо хората си измислят такива...
или нещо такова...

Ами де да знам защо... тази ученичка, с помощта на приятелката си е НАРЯЗАЛА КАТО ПАРЧЕ МЕСО НОВОРОДЕНОТО СИ БЕБЕ !!!

Това е! Не коментирам, не мога повече, защото ще закрещя блъскайки по клавиатурата...

Б.Боев


Re: Ръката, която люлее люлката
от pc_indi (pc_indi@abv.bg) на 02.04.2010 @ 03:15:13
(Профил | Изпрати бележка) http://indi.blog.bg/
Поздравления, Дориана- Дориана! Ти си първият автор в сайта, под чието произведение съвсем откровено и без извинение казвам- ОТВРАТЕНА СЪМ!!! Ако така ти харесва, можеш да го приемеш като комплимент, че виждаш ли- толкова добре и внушително е написано, че да породи такова чувство в читателя.. Но съвсем не е така! Когато ръка, която познава майсторското перо сътвори подобен " шедьовър" , същият добива ясната и недвусмислена форма на умисъл, а именно- и без друго крехката психика на подрастващите съвсем да се изкриви. Както и да го чете човек, това е една благословия и псевдоразбиране на лудостта(на убийствената и опасна лудост! ), един коктейл от мента,глог и валериан- така да се каже, за болезнено увредения мозък на "майки", които " чуват" молбите на децата си да ги " освободят" . Ще ти бъда много благодарна , ако ме убедиш по някакъв начин, че не съм права! Че примерно, това всъщност е авторски и граждански експеримент, целящ чрез спонтанните и логични реакции на читателите да акцентира върху тези съществуващи проблеми, търсейки креативните им решения! Експериментално произведение, което в никакъв случай не се публикува в затворена и лишена от възможност за коментари форма! Или- че това всъщност е една зловеща метафора, че всъщност " детето" е поема, балада, оратория, ария, или каквото там трябва, която майката-творец пуска да лети... Надявам се да получа логично и изчерпателно обяснение! Помогни ми, моля, да ти простя това "произведение"! В противен случай, смятам присъствието му в публичното пространство за абсурдно и зловредно. Благодаря ти предварително, а после, отделно, пак.


Re: Ръката, която люлее люлката
от RonnieSlowhand на 05.05.2010 @ 15:48:54
(Профил | Изпрати бележка) http://ronnieslowhand.wordpress.com/
Писателят е човек, който намира думи за нещо, за което НЕ МОЖЕ да се говори. Това му е работата. Да намира думи за нещата, за които повечето хора не могат или не искат да говорят. Или да мислят.
Дориана-Дориана се е опитала да си свърши писателската работа. Не се е получило никак зле. За което я поздравявам искрено.
Без храброст - и житейска, и всякаква - човек не може да бъде писател. Дори не може да бъде много добър читател.
Дориана, историята ти не ми хареса - но направи нещо по-важно. Даде ми думи за нещо, което ме плаши. Харесването е надценено. Идеята е да се случва онова, което Аристотел нарича катарзис. Още веднъж, поздрав.


Re: Ръката, която люлее люлката
от iskraveselinova на 02.04.2010 @ 19:39:00
(Профил | Изпрати бележка)
Не знам в какво състояние сте писали този разказ, doriana-doriana, но у мен остана неприятното чувство, че сте била повлияна от някаква субстанция. Простете, знам, че звучи грубо, но не намерих и грам смисъл в тази болезнена халюцинация. Никога не съм си позволявала подобни коментари и сега наистина ми е тежко.


Re: Ръката, която люлее люлката
от Paisa (paisa@abv.bg) на 24.04.2010 @ 23:42:43
(Профил | Изпрати бележка)
Намирам съдържанието на творбата ти за откровено античовешко.
Не мисля, че е необходимо да коментирам каквото и да е друго. Ти си напълно наясно.



Re: Ръката, която люлее люлката
от krasavitsa на 25.04.2010 @ 19:55:20
(Профил | Изпрати бележка)
Бре! И тук клада спретната!
Нямаше да се обадя, ако не бях прочела коментарите.
Сещам се за един, който описа как един беден студент съжали една проститутка и взе, че закла една богата бабичка, обра я и даде пари на проститутката.
Достоевски му викат.
А европейците викат на нас “тъмни балкански субекти”.
Искра Веселинова е права – има неща в живота, които са толкова ужасни, че не ни се иска да слушаме за тях. Ама няма как, има ги. Значи ще трябва да се справим със съществуването им и няма да стане с покриване на щраусови главички в пясъка.
В никакъв случай не мога да се съглася, че разказът описва действителността ни. Такива неща са ставали винаги и навсякъде и да се правят обобщения от един случай е неприемливо. Това е просто нетипичен случай. А кое е типично за едно общество казва статистиката.
Поздрави!


Re: Ръката, която люлее люлката
от joy_angels на 25.06.2010 @ 23:05:02
(Профил | Изпрати бележка)
Разказ, който срива граници - предимно в умовете.
Поздравявам те за този експеримент, Дориана! А талантът на разказвач ти е очевиден :)))


Re: Ръката, която люлее люлката
от mariq-desislava на 30.08.2010 @ 17:12:01
(Профил | Изпрати бележка)
От много време искам тихичко да ти благодаря за този текст, Дори, сигурно аз съм най-честият му читател, но за това, разбира се, си има причина, лична, заради тематиката.:) Имах подобни преживявания, в смисъл, че детето умря в мен, реши, че няма да живее. Твоят текст обаче ми помогна да престана да се самообвинявам - детето просто е направило своя избор, както и аз направих своя - продължавам да искам дете.:) Прости ми логореята, но ти дължах този коментар.{}


Re: Ръката, която люлее люлката
от YouNeedLobotomy на 15.10.2010 @ 18:28:53
(Профил | Изпрати бележка)
В момента, чета Бредбъри(разказите му са потресаващо безсмислени и два пъти по въздействащи психологически).
И ми бледнее пред това. Мразя да използвам пресилени думи, но тва е потресаващо въздействащо О.О


Re: Ръката, която люлее люлката
от nikoi (boo@abv.bg) на 21.03.2011 @ 12:06:19
(Профил | Изпрати бележка)
Има всичко на тоя свят.
И Кинг е брутален, ама го четат доста, и то не само асоциални психопати.
На мен лично разказът ми остави неприятен вкус в устата, имам усещането, че не съм го чела, а съм го погълнала.
Ако не струваше, нямаше изобщо да го коментирам.


Re: Ръката, която люлее люлката
от DianaStefanova на 28.09.2011 @ 02:36:45
(Профил | Изпрати бележка)
Така, красиво-тъжна истина човешка... Изхвърлям Алхимикът на Коелю през прозореца и пъхам това под възглавницата, да ми служи като пътеводител в безвремието-безпространство. Защото и на мен се иска да си ходя, обратно при светлината... Браво ти - просто друго не мога да кажа!


Re: Ръката, която люлее люлката
от dimension на 08.10.2011 @ 21:16:05
(Профил | Изпрати бележка)
Дориана, здравей!
След прочита на разказа ти (а и откъслечно на коментарите), ме напъват сто неща да кажа.
По ред, и малко суховато:
1. Приемам разказа за експеримент, при това - доста добър. Първата част - раждането - е по-добра от втората, в литературен план. Имаш перо, безспорно.
Във втората би могла да вложиш още мистика, тайнственост и драматизъм - но всикчо това - много фино. Аз лично те насърчавам, представям си как би се приела една преработена версия на разказа :-))))
Пряката реч, мисля, би било по-добре да се предаде чрез мисли (зад кадър, дет се вика), а не директно.
2. Заглавието е неподходящо - в едноименния филм иде реч за друго, така мисля аз, освен ако не съм разбрала смисъла тук.
3. Аз имам деца, каква майка съм не бих искала да коментирам, но повярвай, че...
Живея постоянно с тревогите за тях, изживявам всичко с тях, много време съм с тях.
Аз съм човек с много страхове - от високо, от смъртта, от тъмно, от влечуги, много други..
Горното казах, за оправдание на мнението ми...
Господи, как е възможно някой да приеме този разказ дословно, как
е възможно да не се разбере, че това е разказ за О Б И Ч!!!, за извънчовешка, извънпонятна обич!...
За каква забрана става дума, всяка вечер по ТВ ни разказват и даже показват как се убива?...
За какви погълнати вещества при писане на разказа става дума, за кви пет лева?...
Това всъщност трябваше да бъде първо.
И още:
Сещам се за един ник - Карлос - ще ида да го потърся, на мен ми беше много интересен. Със стила си на писане.
И се сещам - не мога да намеря в нета "Феномен" на Христо Бойчев, бих го копнала тук - едно много добро произведение.
Дориана, аз те поздравявам!
Прости, много говорих...


Re: Ръката, която люлее люлката
от Mariq_Vergova на 18.02.2013 @ 21:01:46
(Профил | Изпрати бележка)
Не помня колко пъти съм чела този разказ, но въздействието му върху мен е винаги едно и също - чувствам се смазана, разтърсена емоционално, и чисто физически. Поздравления за смелостта да сриваш границите в умовете на читателя, както се е изразил един от коментиралите по-долу, невероятен талант си!