автор: slash

Бай Христо спря буса пред каменната ограда на църквата и свали сандъка си с дърводелски инструменти. Беше дошъл точно в уречения час, но никой не го посрещаше, освен веселото чуруликане на птичките, които се радваха на утринните лъчи, огрели над малкото родопско селце. Бай Христо се усмихна непринудено при вида на идилията, която се разкриваше пред очите му.
Малката църква беше ниска, сякаш старчески приведена под тежестта на достолепната си 150- годишна история, заобиколена от стари лозници, оплели лабиринта си от филизи по нейните стени и стрехи. Под дебелата сянка на висок и строен бор, засаден от стари времена, течеше чистата вода на чешмичка от объл камък с плоча, на която беше гравиран Архангел Михаил, държащ копие в ръка, как тъпче дявола с крака. Монотонното шуртене на водата, която падаше с ехо в каменното корито, очертаваше с фин щрих тишината на пасторалната картина. Бай Христо не беше свикнал с такава тишина и с такова спокойствие. Той идваше от шума и хаоса големия град и големите строителни обекти, на които работеше с неговата бригада. Затова сега, когато беше попаднал тук, сред тихата самовглъбеност на това отдалечено родопско селце и неговата малка, стара църква, той се чувстваше някак неловко. Но славата му на майстор- дърводелец беше стигнала и до тук, затова точно него го бяха извикали да поправи вратата на църквата. Как точно дядо поп се беше свързал с шефа на строителната фирма, в която работеше бай Христо, така и не беше станало ясно- това селце изглеждаше откъснато от всякакви комуникации. Но май наистина бяха неведоми пътищата божии, които бяха свързали дядо поп с шефа. Една сутрин той просто каза на бай Христо, че за него има специална задача- да поправи вратата на тази църква. По време на великденските празници, от многото отваряне- затваряне на вратата, пантите се били разхлабили и вратата спаднала до земята- триела пода със скърцане и как само още не била паднала. А била стара врата, оцеляла още от предишната църква на селото, която била разрушена при настъплението на османците в този край. Затова било срамота тази врата да оцелее под огъня на нашествието, та да падне днес, в мирно време, защото няма кой да я ремонтира. Дядо поп не можел, защото бил стар. И наистина беше така- бай Христо се убеди в това още като видя как белобрадия старец бавно, с усилие, подпирайки се на бастуна си, го посрещна в двора на църквата. Дядо поп изглеждаше точно така, както и самата църква- библейски стар и свят. Посрещна го с онази блага усмивка, с която бащата от библейската притча сигурно е посрещнал своя завърнал се у дома блуден син. В известен смисъл това наистина беше така- бай Христо отдавна не беше влизал в християнски храм. Дори на Великден не отиде на църква, защото не беше вярващ. Не вярваше, че един обикновен дърводелец, какъвто е бил Исус, е Бог. Но, когато се изправи пред вратата на тази малка църква, нещо трепна в него. Вратата беше направена от масивно дърво, потъмняло от времето. Ръката на майстор- дърводелец беше гравирала образа на Разпятието. Дълбока резка разсичаше лицето на Исус. Дядо поп поясни със старчески треперещ глас, че според легендата това е следа от удар с ятаган, който се е счупил и е накарал османците да избягат, изплашени от светотатството, което са извършили. Изплашени били, колкото от счупването на ятагана, толкова и от лицето на Исус, което се изкривило от болката на удара. Бай Христо щеше да си помисли, че това е просто легенда, ако наистина не беше видял това лице. Лице, изкривено от жестока болка и очи, които крещят: "Отче, прости им, те не знаят какво вършат!" Сега тези очи сякаш се взираха дълбоко в него, който стоеше пред вратата. А тя беше все така здрава и на мястото си, само пантите й се бяха разхлабили. Трябваше да се повдигне и да се стегнат винтовете- работа за 10 минути. Но докато вдигаше вратата, бай Христо почувства сякаш тежестта не на вратата, а на самия кръст на разпятието, гравиран върху нея. И затова на тръгване, когато си свърши работата, той вече знаеше, че тази врата е оцеляла до днес, защото Исус от Назарет не е бил просто дърводелец...