автор: marcusjunius

- Държа да ви заявя... – започнах, но юмрукът на русия, с голямата брадавица на горната устна, прекъсна изречението ми по средата на зъбите.
- Изплюй! – викна ми другия и се захили, като ми поднесе метално цокало, сякаш е ваничка в зъболекарски кабинет.
- Не, мерси – рекох и си преглътнах.
- Та нали разбра, ще те подложим на детектор на лъжата! – наведе се русия и зашепна в ухото ми, като проскърцваше на фалцет. Сигурно си мислеше, че така звучи зловещо.

Да не помислите, че не ме беше страх, беше ме. Колкото си щеш. Тия ме бяха вдигнали от зелевата нива в черната кибитка и право в кметството, а на зелевата нива нямаше жива душа, ако не се брои мравуняка на средата на черния път, ама те минаха през него с лявото колело. Ей тука да ме пречукат и после да ме потънат в язовира и айде – и да искам, не мога да се измъкна.
- Държа да ви заявя... – започнах пак, но този път вдигнах ръка пред лицето си, като се опитвах да докарам предупредителен жест, ама си беше повече като страхливо криене на хлапе – ...Та държа да ви заявя, че познавам принципа на работа с детектора на лъжата и мога да манипулирам резултатите, така че...

Айде още един в зъбите...

Помислих си, че тия ако продължаваха така, след излизането трябваше веднага да помисля за нова здравна застраховка с яка дентална клауза.
- ...така че да ги инвалидирам! – все пак довърших, като плюех кръв и парченца горна устна.
- Кого ше инвалидизираш, бе! Гаш’ник! – кресна другия (демек не русия) и хвана една табуретка.
- Ин-ва-ли-ди-рам! – натъртих аз, а ръката ми отново хвръкна в защитен блок. – И не кого, а какво, фпрххх (изплюх няколко късчета небце и кръв) – резултатите!
- Аре, Жоре, стига глупости, води го при психолога и го закачайте на детектора, че така ме дразни! Напрау ша зема да направа некоя бела!
- И да напраиш, то никой не ни видя на зелевата нива освен мравките – измърморих аз, ама те вече ме влачеха барабар със стола и добре, че не чуха.

След малко... (А тоя пък психолога на общината колко е тъп!)
- Вашето име Паун Колев Колев ли е?
- Да.
- В село Зелчево, Крънска околия ли живеете?
- Да. Може ли да разхлабите колана дето е през гърдите, че...
- Моля, отговаряйте само с да и не.
- И вие.
- Моля?
- За колана, де?
- Не. Дееба мама му... Жоре, рестартирай, почваме от начало!... Вашето име Паун Колев Колев ли е?
- Да.
- В село Зелчево, Крънска околия ли живеете?
- Да.
- Вие ли се изсрахте на бърсалката пред вратата на кмета Милорад Мушмулов?
- Не.
- Две деца ли имате.
- Да.
- Едното от тях момче ли е?
- Да.
- Другото момиче ли е?
- Не.
- Отговаряйте само с да и не.
- Ми не.
- Е как така? Нали едното от тях е момче?
- Да.
- Значи другото е момиче!
- Не.
- Е как не?
- Ми едното от тях е момче. И другото е момче.
- Бахти. Жоре, рестартирай, дееба...

След много...

След като за дълго беше излязъл (да кажем изтощен излезе и на четири крака би било слабо описание), влезе пак оня, дето го титулуваха психолог и рече на русия и на другия:
- Не става! Резултатите от контролните са направо ебаси мешавицата! Не може да се каже със сигурност нищо!
- Е аз нали ви казвах... – започнах аз, но тримата ме изгледаха кръвнишки и аз млъкнах, щото и без това кой ще ми даде здравен пакет с повече дентална помощ в него. Само като ме видят на к’во приличам.

Русият се приближи, с погнуса ми свали белезниците и като ме влачеше за яката, ме замъкна до вратата.
- Айде, марш и да не сме те видели повече около кметството!
После се опита да ме ритне, както се натирва куче, ама аз вече се бях сурнал по стълбите надолу.

Мерак, най-добрият ми приятел, ме чакаше отпред с каруцата.
- Здрасти, Мерак – рекох.
- Здрасти, Пауне. Как беше?
- Зле.
- Ама си ги преебал...
- Аха.
- Слагáха ли те на детектора?
- Мда.
- И?
- Инвалидирах го.
- Добре бе, и в Сопот го направи, после и у София. Как го праиш бе, Пауне?
- Сфинктер, Мераче, в стегнатия сфинктер му е цаката! – захилих се аз и го тупнах по рамото. – Айде карай в кръчмата да пием по една мента и да хапнем бобец с кебапчета. Че довечера пак ше сера на местната власт! Обаче тоя път – на бюрото!