автор: pureblack

- Разкажи ни пак оная история.
- Коя история? - Рафе отпи глътка от водката си.
- Оная, за бай Иван, кавалджията.
- Ааа, Господи, откъде се сети за нея? Това беше толкова отдавна.
- Ами виж колко е снежно навън. Винаги, когато има толкова сняг и е толкова безлюдно и тихо, се сещам за тази история.
- Вярно, толкова сняг отдавна не е имало. Точно като тогава. - цигарата на артиста изпука и въздишка изкара дима на безформен облак.
В нашето си кафене, Миновото, атмосферата беше притихнала, като времето навън. Току-що Рафе беше прочел, както той си може, няколко стихотворения на Данчо Кръчмаров. Всички мълчаливо отпивахме от лютите питиета и сякаш можехме да видим "през дупката в дланта на Христос - звездите".
- Бай Иван - наруши тишината Рафе, - беше беден човек. Стоеше си там, на центъра, с едно кантарче и всеки път ме караше да се кача - ей така, без пари да се претегля. Винаги, когато имах възможност, му оставях по някое левче - без да се тегля. Тогава бях болен и изобщо не исках да знам колко кила съм. Странен човек беше той. Хората си минаваха покрай него, кой начумерен, кой ухилен - всеки с неговите си проблеми, а свиреше по цял ден на кавал и сякаш проклинаше беднотията и мъката си.
- Миноо - провикна се Рафе и му подаде празната чаша. Мино му сипа водка.
- Напълни ми и чаша с вода, ама от чешмата - тая, минералната, не мога да я пия.
Ние също използвахме момента да си налеем по нещо. Мино сложи две лопатки въглища на печката и пак притихнахме.
- Беше ден, много подобен на днешния - продължи историята за бай Иван Рафе. - Аз отивах на репетиция към театъра. Толкова сняг беше навалял, че се налагаше да си проправям пъртина. Продължаваше да вали на големи парцали. Жив човек нямаше по улиците. За каква репетиция бях тръгнал - да ме пита някой - си мислех. Вървя из дълбокия сняг и си мисля моите си там неща. Беше тихо като на село.
Рафе спря, взе си чашата, сякаш искаше да нагнети атмосферата с очакване. Някой каза: "Наздраве!". Рафе го похвали, че знае мъдри думички и пихме. После той продължи:
- Та - беше тихо като на село. Снегът си вали, влиза ми в очите, а аз раздразнен не му обръщам внимание.
Мисля само как да стигна до театъра. Изведнъж, както си вървя, така умислен, дочувам музика. Заслушах се. Наближих. Красива, протяжна мелодия - родопска на кавал. Приближих още и гледам - бай Иван. Подпрял се на една стена, леко облечен, в снега. Просълзен и свири, вънка студено, жив човек няма, а той свири. Приближих се до него. Като свърши мелодията, самобитният музикант свали кавала и ме погледна. Аз бях объркан от неочакваната среща. Човекът се усмихна и поздрави скромно. - Бай Иване, да не се е случило нещо? Добре ли си? Студено е, какво правиш навън? С какво да ти помогна?
- Господи, моето момче - отвърна той с просълзените си очи. - Нямам нужда от нищо. Виж колко е хубаво. Ееей Богу, колко е хубаво! Какво повече да искам.

Бай Иван протегна ръцете си и чак тогава видях колко е бяло и чисто. Старецът въздъхна, благодари на Бога и ме погледна. Погледът му беше топъл. Тогава ми се стори, че всичкият този сняг с бялата осанка беше покрил немотията на несретника. Почувствах се виновен. Съвестта ме гризна и за да я поуспокоя обмислях как да помогна на един бедняк. В такъв момент едно добро дело би свършило работа...
- Коя искаш да ти изсвиря? - прекъсна жалките ми мисли той. - Ела, поспри, да ти изсвиря нещо.
Сега аз имах нужда от помощ. Имах нужда аз да попрося нещо от бай Иван.
Нищо не казах. Студеният ми и объркан поглед го правеше. Сега аз бях беднякът, а той - силният и щедрият. Какво ми изсвири той и колко стоях, не знам, но вече не бях ядосан на едрите снежинки, които влизаха в очите ми. Сълзи и снежинки. Погледът ми се стопли.
Закъснявах за репетиция. Прегърнах бай Иван, а той ме благослови. Тръгнах. Беше тихо. Чувах кавала му дълго време. Сега вече и на мен ми беше красиво - Господи, колко красиво ми беше - родопската мелодия от кавала на бай Иван и снега, всичкия този сняг.
Рафе спря, преглътна шумно и запали нова цигара. Ние мълчахме.
- Няма го вече бай Иван - Рафе вдигна чашата и изля глътка на пода. - Бог да го прости.
- Бог да го прости - промърморихме и ние и също изляхме по глътка.
- Ееех, то вече няма такива хора, затова ги помниш ти такива случки - заключи Мино и стана да нагледа печката.
Тази вечер ни беше топло, необикновено топло и... красиво.