Обикновено не си купувам билет за първа класа, още повече студентските ресурси предполагат не луксозното пътуване, а безплатната авантюра на автостопа.
Но в сърцето ми тегнеха такава умора и безволие, че без много да му мисля изсипах тежката шепа монети, събирани цели два семестъра в бирено шише, преброих ги и като установих, че надвишават цената на билета с цял сандвич, си отдъхнах. Поне щях да си почина. Осем часа не са малко време, пък и сега на щурм към морето са поели тълпи курортисти. Заели са всяко местенце, бeз да ги е еня, че някой може да пътува в същата посока с прозаичната цел да си отиде вкъщи…
От опита на поколенията знам, че колкото по-скъпо е извоювана една свобода, толкова по-сладка и желана е тя. Затова можете да си представите разочарованието ми, като видях мечтаната си самота, стъпкана като еретик, а в обятията на червения плюш на купето безцеремонно разположен човек на възраст….е, на тази възраст, в която мъжете престават да ме интересуват и се превръщат в добродушни чичковци.
За отстъпление беше късно. В останалите купета вече се бяха разположили майки с малки кресльовци, които до последната гара ще хленчат за сладолед и бонбони, или двойки от неженени до наближаващи златната си сватба. Все едно. Където са двама, третият не е особено желан и тъй като третият бях аз…С две думи преглътнах раздразнението си и връхлетях при смутителя на моето мечтано усамотение.
Поздравих го достатъчно сухо, с което исках да му покажа, че не ми е присъща неучтивостта, за която непрекъснато обвиняват нашето поколение, но в същото време да не се надява, че ще изпаднем в дружеска беседа за времето и влиянието на дъжда върху зеленчуците, защото главата ми така е гръмнала от собствени проблеми, че и да искам не мога да намеря място за чуждите.
Особено, ако са сантименти или изкуствена патетика.
Чичкото се оказа схватлив. Поне дотолкова, че ме остави спокойно да съзерцавам подскачащия пейзаж безкрайно дълго време. Е, не чак безкрайно, но достатъчно, за да забележа мълчанието му и най-после да вдигна заинтригувано поглед и да измеря крадешком странната му особа. Да мълчи, когато има пред себе си младо и /между нас казано съвсем негрозно същество от женски пол, това вече , съгласете се, просто обижда!
Поокашлях се, за да го подсетя за присъствието си, но той беше обърнал лице навън, където картините се сменяха бързо като на кино, а към мен – уж най-съвършеното творение на природата- нула внимание.
Добре. Така да бъде – съгласих се, но ме загложди бодливото камъче на любопитството. Да не говорим за онова, още по-грапавото – на обидата от пренебрежението. Може би си е помислил, че съм хлапе и няма за какво да говори с мен. Хлапе! Хайде де! Вече съм студентка втори курс, нищо, че съм дребничка. И даже имам две предложения за женитба, при това, забележете, едното ми беше отправено от Станислав – душата на групата и разбивач на дамски сърца!
Мълчанието е нещо скъпо и мечтано дотогава, докато сам го желаеш. Но започне ли да ти го налага някой друг, се превръща в мъчение. Тогава сигурно си представяте как се чувствах в първокласното купе, обвита като в лепкав облак от нелюбезното държание на загадъчния си спътник. Умората, която само до преди час крещеше в мен при всеки по-силен звук замря и се превърна в раздразнение срещу глухото тракане на колелата и беззвучната особа до прозореца.
От скука също обърнах глава навън. Дървета, полуголи хълмове и от време на време прелитащи червени къщички. Какво ли толкова привличаше вниманието на моя спътник постния пейзаж отвън?
Дотегна ми да се изтягам целомъдрено в плюшеното си ъгълче и за да притъпя скуката се заех да изучавам човека срещу мен. Бях чела някъде, че по лицето можеш да откриеш характера и тази игра ме увлече. Вместо да разглеждам безупречния си маникюр, нека поиграя малко на логично мислене. Нали уча психология?
Заех поза на детектив, присвих очи и започнах анализа. Беше ми предоставена пълна свобода от обекта на изследване, защото само телом беше в купето. Така….
Коса – леко прошарена, оредяла на темето, като при повечето мъже на възраст и грижливо сресана, за да прикрие плешивината. Това означава…суетност. Лице бледо, две три бръчки по челото, малко поотпуснати бузи. Това значи…тук се позапънах, мислите ми заподскачаха като камъни по нанадолнище, докато реших, че тази черта подсказва нередовен живот. Ама, разбира се, кой ще има отпуснати бузи, ако не пияниците и страстните пушачи? Мъничко ме посмути фактът, че тютюноманът все още не беше запалил нито една цигара, но го отдадох на неговата задълбоченост в някой съдбоносен проблеми. Точно така. Ето защо все гледа през прозореца. Просто мисли за нещо много важно, което така е обсебило вниманието му, че не ме забелязва. /Тук нараненото ми самочувствие понадигна глава/.
Обнадеждена от неподозираните си способности на ченге, се вгледах по-внимателно в чертите на лицето. Брадичка, разделена на две, от напречна черта, която навярно някога е била очарователна трапчинка –пълни, изгубили цвета си устни, поизпръхнали като брулени от силен вятър и студ, нос….съвсем обикновен или правилен, както пишеха в паспортите. Остава да отбележа, че особени белези няма. Добре. Напредвам. Ето, че стигнах до огледалата на душата, както поетите наричат очите. И ….засечка. Похвалната ми наблюдателност беше пропуснала факта, че обектът на изследването носеше очила. При това тъмни, които не пропускаха чужд поглед зад непроницаемите стъкла. Нацупих се като малко дете, на което са отнели играчката.
Може ли да си създадеш пълна представа за човек, на когото не си видяла очите? О, почакайте. Не значи ли, че щом ги крие, има нещо не съвсем в ред? Гузен, е или се е маскирал, за да не го познаят?
А може би се прави, че гледа през прозореца, а всъщност отдавна ме наблюдава. Тази мисъл ме накара да настръхна, като коте, надушило опасност.Какъв е този човек? Манияк? Престъпник? Убиец?
Всяко предположение ме обливаше като леден душ. В стомаха ми се сви на топка страхът. В този миг човекът кихна, а аз една не изкрещях “Помощ!”. Помислих си, че ме напада….
Той извади голяма носна кърпа на квадрати и дълго и грижливо се бърса. Тези делничност на действията му изведнъж ме успокои.
Може ли да има престъпник с такава стара , избеляла от пране и съвсем, съвсем обикновена носна кърпа? При това на квадратчета. Абсурд!
Изведнъж изгубих интерес към спътника си и се обърнах към прозореца. Навлизахме в планината. Горите се сгъстиха. Мярнаха се буйни потоци, зелени поляни, с лениво преживящи овце по тях. Влакът грациозно се мушна в първия тунел. Осветлението не работеше. Притворих очи и се замислих за родната къща, която не бях виждала почти година. Прииска ми се да се изтегна на дивана в стаята си, да взема една книжка от старите, с които заспивах всяка вечер и да чета унасяна от приспивното мъркане на касетофона. От прозореца ще ме гледа тъжно моят стар приятел – орехът, с когото като малка споделях всички тайни, яхнала по мъжки перваза. Беше мой приятел и довереник и му признавах дори неща, които се срамувах да изрека сама пред себе си. Благословено време! Крехко, романтично детство, останало в кориците на стария албум. Само един семестър беше достатъчен, за да видя през трите дни, откраднати от зимната ваканция, не приятеля от училищните дни, а едно тъжно, настръхнало от студ дърво. Новото ежедневие в огромния град беше смъкнало романтичния му ореол, бе стъпкало в сърцето ми детските фантазии и блянове.
Тунелът свърши, за да започне друг, после трети. Престанах да ги броя и се отдадох на лениво бездействие, в което мислиш за всичко и всъщност за нищо. Наблюдавах как тече времето, като вода през разтворени пръсти и кой знае защо ми хрумна несериозната идея за албум, в който вместо снимки, ще се съхраняват шепи време, взети от най-красивите изживяни мигове. На какви ли детинщини още е способна скуката?
Влакът изпухтя и спря.
-Копривщица ли е?-стресна ме дълбок , малко попрегракнал глас.
Немият беше проговорил!
-Копривщица-потвърдих, макар че надписът, лъснал срещу нас, беше по-убедителен от отговора ми.
Просто си помислих, че човекът иска да започне разговор и избира най-баналният начин за това. Чаках да подхвърли някаква забележка за занемарения вид на гарата, за да я подхвана като спасителна топка, но той пак потъна в непроницаемо мълчание.
Само на лицето му се изписа някакъв трогателно замечтан израз. Да можех да видя и очите му!
Но какво ли ме интересуват. Видяло се е, че от мен Шерлок Холмз няма да излезе.
Пустата гара остана далеч назад. Влакът набра скорост и заслиза по склона. Примирена с мълчанието, забих поглед в стъклото. Дървета и скали полетяха като в калейдоскоп отвън.
-Какви хълмове!-заговори изведнъж спътникът ми, тъкмо когато вече го бях отписала като събеседник. – Такива форми и багри трудно се срещат дори в картина. Живял съм тук близо двадесет години. Вижте оня връх, който вдига чело в небето. Не ви ли прилича на предизвикателство към недостижимата висота на небето?
Погледнах вяло, след което напрегнах цялата си фантазия, но за съжаление видях само обикновен хълм, лишен от каквото и да било очарование и благородни внушения.
-Наистина-отвърнах, защото си помислих, че имам работа с ония родолюбиви хора, за които родното място винаги е обагрено в розово.
-Нали?- оживи се спътникът ми.-Никъде зеленото не е така зелено, както в гората отсреща. Природата е употребила целият си талант на художник. Тъмното величие на боровете контрастира с нежната зеленина на бука и ярката сочност на тревата. Всяко дърво като че ли излъчва резедава светлина и цялата гора е обгърната от едва доловимо сияние.
Разтворих колкото може по-широко очите си, но картината пред мен не се промени. Не видях никакво сияние, само рошавите шапки на дърветата. Светлината по-скоро се излъчваше от физиономията на моя спътник, дотолкова оживена и детински умилена беше тя.
-Има нещо такива-смънках, понеже възпитанието ми не позволява да противореча на по-възрастни. Пък и кой знае. Може би вече съм ослепяла за красотата на природата, затворена в каменната дисхармония на големия град. За всеки случай хвърлих крадешком още един поглед на гората. Никаква промяна.
Измъкнахме се на гол склон, пълен само с камъни и ниски храсти. Ха да видим какво ще каже сега многоуважаваният ценител на природата. Ако и това е красиво….
-Ето и един друг вид хубост – продължи за моя изненада той. – Всяко камъче , всеки храст тук са на мястото си. Преместете само една скала и ще нарушите прекрасната хармония. Да знаете колко неповторима е тази гледка през пролетта, когато храстите разцъфват като бели облачета. Мъхът и лишеите по скалите сменят цвета си. Камъните навличат новата дреха, горди като войници на парад. Ярки цветенца подават главички – оазиси сред зеленото море на тревата. Забелязвате ли как се различават и едновременно се сливат цветовете? Какво богатство на палитрата! Това художниците никога не могат да постигнат. Всяко изкуствено нещо не може да достигне по красота и съвършенство естественото.
Седях съвсем объркана и поглеждах ту навън,, където да ме убият, не виждах други цветове, освен избелялото зелено и сивото, ту моя странен спътник, чийто глас изразяваше такава трогателна нежност , че с риск да се повторя измърморих:
-Така е наистина.
Да бяхте видели само какво удоволствие озари чертите му, сякаш с това казано с половин уста “така е” му бях поднесла най-голямата награда на света.
Малко е да се каже, че човекът седящ срещу мен, беше загадка. В него всичко противоречеше на нормалната логика до такава степен, че се почувствах безсилна да разбера странното му светоусещане. През моите очи то се пречупваше и изглеждаше смешно.
-А онази величествена гора отсреща – посочи отново прозореца той – повярвайте ми, само един час, прекаран в нея, се равнява на едномесечна почивка. Какви дървета! Какви величествени стволове! Какъв неповторим птичи хор….А цветята?
Те ухаят по-силно от най-скъпите парфюми.
Той сведе глава в мечтателен унес, а аз погледнах отегчено навън и замрях. На хълма нямаше никаква гора. Бяха я изсекли и планината приличаше на остригана овца.
“Той е луд!”-помислих си и инстинктивно погледнах към вратата. Но нямах време да реагирам, защото човекът ме изпревари.
Стана, взе си бастуна, който не бях забелязала досега и тръгна към коридора. На вратата спря и някак дълго я опипва, докато намери дръжката.
“Сляп!”-едва не изкрещях ужасена и потресена.
Скочих несъзнателно и разтворих купето с такъв замах, че се хвърлих върху спътника си и едва не го съборих.
Докато смутено бъбрех извинения, ръката му леко ме докосна по рамото. В тъмните му очила, които сега бяха на сантиметри от мен видях собствения си разкривен и смешен образ.
-Е, да. Не виждам-тихо промълви той.- От десет години. Бях учител тук и всеки ден изминавах с влака този път. Вървял съм и пеша…Познавам всяко хълмче, всяко дърво, всяко камъче…Исках чрез вашите очи да проверя дали всичко е все така красиво както някога. Убедих се, че между спомените ми и действителността все още няма разлика. Благодаря ви!
Той се поклони достойни и изискано като в роман на Балзак и съвсем уверено тръгна през коридора. Почти не си помагаше с бастуна.
Влакът спря. Без едничка мисъл в главата изтичах след човека и му помогнах да слезе, а той ми подари най-признателната и най-болезнено щастлива усмивка, която някога бях виждала.
Качих се обратно и се облегнах на прозореца. Влакът отново тръгна.
Долепих чело до стъклото и изведнъж окаменях. Минавахме през гора, но такава, каквато никога не бях виждала. Какви стволове, какви дървета, какви великолепни багри! Вдигнах очи и дявол го взел! И сиянието беше там. Такова едно резедаво, призрачно като мъгла, леко като утринна омара. Може да мислите, че ми се е привидяло, но кълна се, то беше там!
А после, когато влакът десетки пъти преминаваше през тази гора, отнасяйки ме на изпити, или връщайки ме за ден два, напразно се взирах в познатата картина да видя онази приказно-красива гледка.
Тя беше изчезнала…