автор: ufff

Чадърите по улицата спряха.
Надвесиха се над един човек.
Чадърите и хората не бяха
утеха - стряха, залък, обич, лек.

Човекът не помръдваше, защото
поиска да умре, обаче сам.
Не искаше в линейката. Леглото
за него беше болничен капан.

Той бе планирал всичко. Тъй отдавна.
Но не предвиди дългата умора
и отегчението да е поле сред равни,
и чувството да е самотен с много хора.

Поспря дъждът. Чадърите отминаха.
Линейката потегли… да се връща.
Самотникът преодоля сърцето си,
надигна се и каза: „Искам вкъщи”.