автор: barona_36

Този кратък Живот заприлича досущ на корида –
даже лунният рог връх заостри внезапно срещу ми,
за да може, когато прехапя език от обида,
да изкорми душата ми, пълна с неказани думи.

Ти отдавна прозря: в мен не спи прероден чудотворец:
само кули от думи строих, а не смогнах за къща.
Ако Господ рече, друг ще мине под твоя прозорец,
който мойта душа е готов... и ранена... да тръшне.

Ще те води ли някой идалго по кръчми и гари,
или в замъци мрачни ще вграждате сенки до късно?!
Не, не гледай назад. Слънчогледите суша попари.
(И Ван Гог би захвърлил платна...
                                               ако утре възкръсне).

Той ще гледа през теб и ще реши косите ти с пръсти,
и гласът му, подобно рапира, нахално ще звънка,
а из двора ни сънен, тук, мама до гроб ще се кръсти,
ще прелива сълзи на цветята от косъм по-тънки?!...

Ще засеете с него из замъка две-три момчета,
дето саби ще гълтат, ще яздят коне и девици.
Не, не искай от тях да издишват бездомни куплети
и да шият крилата на всички простреляни птици.

Остави тази болка на друг! Пък макар и все още
вместо къдри на щерки, да сплитам сто въжени рими,
по които ти идваш и стъпваш задъхано нощем
да ми връщаш деня, моя изгрев, и шепот, и име.

Аз не вярвам във тази любов, тъй летлива, далечна,
като бисер, презрял във окото на пукната мида,
който бляска и мами на плиткото кораби речни
и с подводни скали им устройва жестока корида...