автор: rosi45

Тя стоеше пред вентилатора,с надеждата, че поне малко ще се разхлади.
Но перките едва раздвижваха горещия, влажен въздух. По това време на деня, горещината беше непоносима. Цялото й тяло беше влажно. Много българи трудно се адаптираха към климата в Хавана - вдигаха кръвно, отслабваха. Добре, че Тя си беше зиморничава и тук не й се струваше толкова зле. От лекото бръмчене на вентилатора съвсем й се доспа. Прииска й се да се присъедини към сиестата на местните. Работата не вървеше и Тя се улавяше, че все по-често употребява любимата дума тук - "маняна" (утре).
В службата настъпи раздвижване. Трима нови колеги от България пристигнаха. Всеки искаше да научи новини. Не беше времето на джиесемите, компютрите и климатиците.
Още когато се ръкуваше с единия от тях и погледите им се срещнаха, в нея нещо се преобърна, вътрешно се разтрепери и краката й омекнаха - нещо, което никога не беше й се случвало, не вярваше в любовта от пръв поглед.
Но ето, че тя се случи. Привличането беше взаимно. Бяха обсебени един от друг. Дните се изнизваха с шеметна скорост. Жега, влажна жега. Плажовете на Варадеро привличаха неудържимо. Особен аромат, ярко зелено, огромни палми. Заобикаляше ги изобилие от ярки багри, тук като че ли и въздухът имаше цвят. Отвсякъде се носеха ритмите, характерни за тропика. Невероятните оранжево-червени залези, приказните изгреви, всичко подклаждаше романтичните им чувства и страстните нощи. А и възрастта им беше такава, че хормоните вземаха превес над всичко. Освен това в първия си брак Тя беше само една слугиня вкъщи. Ексцентричният и егоцентричен съпруг (художник) се отнасяше с пренебрежение към нея като към жена. Затова сега Тя се чувстваше като царица и беше забравила всякакви скрупули.
Цялата българска колония бързо разбра, те дори забравиха да се крият. А имаше защо-Тя беше разведена, с едно дете, но той бе семеен - второто му дете се роди един месец след пристигането му в Хавана и Той щеше да го види вече двегодишно. Разбира се, това бе обект на техните разговори. Но Той твърдеше, че не се разбират със съпругата си и че не е желал това дете. Така и малкото съпротивителни сили на тази връзка от нейна страна, бързо изчезнаха. В края на пребиваването им в Хавана, Той каза, че щом се върнат ще поиска развод и ще се оженят. И тяхното щастие ще продължи...

* * *

Сега Тя лежеше в болничното легло, вероятно последното й място преди да си отиде от този свят, след дългата, жестока борба с рака. В промеждутъците, когато болкоуспокояващите понамаляваха ръфащата болка, Тя мислеше, имаше много време за това.
Върна се към спомените си от Хавана, когато беше на гребена на вълната на живота. Но сега си мислеше и друго- как онази жена, съпругата, е понесла тридесетте години, в които се беше посветила само и единствено на двете си деца. Какво ли е да отгледаш от раждането му, съвсем сама, детето си... Освен разяждащата телесна болка, сега имаше и друга- от появилата се съвест. Толкова късно, безнадеждно късно. Тя й казваше - човек трябва да изживее живота си без да наранява никого. Много късно разбра, че нейното щастие се градеше на нещастието на други трима души. Защо не помисли за това преди години... Значи така гризе съвестта... Боли повече от... Изстрадалото й тяло я предаваше окончателно, вече и мислите се изгубиха... накъсаното, хрипливо, мъчително дишане най-после спря.