Две стени...Те горели във лава
и живели във бурна река.
Но изстинали много отдавна
и аз ги намерих така:
Две каменни стари стени,
изхабени, от времето вехти,
продупчени във войни
и някак си-древни проклети.
Или прокълнати-да стоят
все там, подир вековете,
когато им беше домът...
Все там, вечно двете...
Прегърнати в ъгъла мрачен,
с притихнали сенки край тях,
в целувка от камък, тъй прашен
след вечности обич и страх.
Изстинали. Две стени.
Отломки от огнена лава.
Умрели. Две души.
Видях...бездушни отдавна...
17.03.2010. На Теб...
Помня, помня как гореше в мен отначало. После всичко ми изстина. Сега ни усещам като два камъка, стени, които се прегръщат по принуда в ъгъла. Студени. Безчовечни. И все пак-заедно, защото всяка крепи другата. Вярно е-аз ще падна без теб. Въпреки че и в мен е студено. Но поне в тази прокълната прегръдка, се чувствам себе си. Обичам те!