автор: madlen_svilenova

Казват, че легендите се раждат от само-себе си, но днес, аз съм тук с тежката задача да създам една легенда, която няма да се роди сама, но и не бива да бъде забравена.
Как ще остане във времето една история, за която е забранено да се говори?! Никога не съм одобрявала мълчанието и поговорката “Мълчанието е злато” ме е отвращавала. За човек, който за всяко нещо си има мнение, ми бе трудно да разбера, че понякога единственият начин да разкажем някои истории е като замълчим.

- Защо да не минем от тук?! – протестирах срещу Дий и Кати, които упорито ме теглеха в противоположна посока. Както всяка вечер, излизахме в центъра и всяка вечер от това лято минавахме все по един и същи път, защото А: беше пресечна точка между местоживеенето на трите ни и Б: беше пряк път. Затова аз просто не проумявах защо трябва да заобикалям толкова много, след като просто можем да продължим напред, както всяка вечер.
- Защо не можем да минем от тук? – казах по силно и издърпах ръката си от тази на Дий.
- Няма значение… - каза Кати – Просто решихме да заобиколим, да направим нещо различно, нали ти беше тази, която се оплака, че напоследък й е станало прекалено скучно!
Това беше така. Наистина ми беше скучно, но имах предвид нещо като да яхнем колелетата и да отскочим до съседното село или да намерим кола и някой ентусиаст, който да ни закара и цяла вечер да обикаляме по черните пътища… и Кати отлично знаеше това, затова направих това, което можех най-добре – заинатих се.
- Няма да мръдна от тук – заявих, като забих токче в земята – докато не ми кажете какво е станало и защо не искате да минем напряко, а се чудите каква глупост да измислите, за да ме излъжете!
Мълчание. Явно не бях единствения инат тук.
- Добре, щом е така, тръгвам от тук! – обявих ядосано и се обърнах към познатия път.
- Няма да минавам покрай онази къща!!! – кресна Дий срещу мен – Разбираш ли, просто НЯМА! Няма никога повече да минавам покрай дома на този убиец – зловещо е!!!
- Какво… - нищо не разбирах.
- Нали знаеш дядото, който живее в къщата малко по-нагоре? – започна да обяснява Кати – Той… Той е убил жена си.
- Оу… - това бе единственото, което успях да кажа и без повече да се церемоня се оставих Дий и Кати да ме помъкнат по заобиколния път, но не и без да хвърля последен поглед към огромния бор, който закриваше старата къща, сякаш за да я предпази от моите очи. Стори ми се наистина зловещо – не виждах очертанията на къщата – само тъмните силуети на заобикалящата я растителност и върхът на една триъгълна пирамида, който сякаш нарочно бе поставен там, за да залъгва случайните минувачи и любопитковците като мен, че там наистина има къща. Нямаше видно доказателство, че там има нещо друго, като изключим сенките на клоните, които наподобяваха протегнати за помощ ръце. Нямаше кой да им помогне – виждах това, а изгревът бе твърде далеч.
Разтръсках глава, за да прогоня страховитите мисли. Какво ми ставаше?! Няма значение…
Когато се настанихме на масата при останалата част от компанията, вече всички бяха наясно с най-новата клюка, което не беше никак странно, защото на място като това бяха нужни по-малко от 3 минути, за да научи цялото село, дори и тези, които спят какво си пил и колко, още преди да си си го поръчал. Но пък от друга страна, лятото понякога ставаше твърде мудно, твърде еднообразно и на човек една прясна доза клюки му се отразяваше повече от добре, затова изобщо не се учудих, че всички говореха за една и също – “къщата на ужасите”, “убиецът, който изтезавал жена си”, “лудият”… и още много други.
Всеки бъбреше един през друг, нетърпелив да разкаже своята версия на ужасяващата история, която е сразила цяло село. Започвах да се ядосвам!
- Какво толкова е станало?! – попитах небрежно, осъзнавайки, че въпросът ми седи малко не на място.
- Какво ли? – възмути се Били – едно момиче с необичайно руси коси – готова да ми предостави прясна информация, преминала през цедката на нейното въображение. – Както си седял пред телевизора, а жена му вече сладко спяла, нещо му прищракало. Възседнал горката старица, хванал гърлото й с ръце и стиснал, колкото здраво може, докато неговата съпруга, която едва ли е осъзнавала нещо, отчаяно се борела за живота си. Изглежда без особен смисъл. Звярът хищнически изтръгвал въздуха от дробовете й и с извратено удоволствие се наслаждавал на последните трепети живот, които преминали през тялото й. – всички стояха в мълчание – Но това не било всичко – продължи тя със задоволство от нашата реакция – побъркания дядка взел безжизненото й тяло и го заключил в мазето, където мишките се гаврили с тялото на жената, която била до него петдесет години. Чак след два дни, когато дошли внуците им, намерили трупа и днес беше погребението.
Никой не посмя да каже нищо, никой не издаде й звук, въпреки че, сигурна съм, са чули тази история вече хиляди пъти, преди да дойда.
- Аз друго чух – обади Винс от другия край на масата и всички се вторачихме в него. Когато се убеди, че разполага с цялото ни внимание, започна – Всъщност историята, чийто трагичен край видяхме днес е започнала преди петдесет години. Жена му, която тогава била една от най-красивите моми на селото обичала съседа си – Кръстьо. Но по стечение на обстоятелствата, се омъжила за фаталния съпруг, но не престанала да се среща с първата си любов. Полудял от мъка, мъжа й направил опит да го убие, но тя го спряла с обещанието никога повече да не продума на другия. Така нашата героиня издържала петдесет години, но ето че преди седмица, на преклонната възраст от 76 години тя хукнала през глава, за да спасява щастието си. Тогава съпругът й, вече изгубил и последната капка разсъдък, хванал ножа и обезобразил лицето й, похабено от годините, след което я захвърлил в мазето, за да може гладът и гризачите бавно да я изяждат.
Мълчахме. На мен лично ми се струваше доста холивудска тази версия на нещата, но това не означаваше, че това не може да е истината.
Цяла вечер слушах за едно и също – прехвърлих хиляди версии на това нещастие, които варираха от това, че той зверски я е убил и се е превърнал в почти канибал, заслепен от омразата си, до това, че тя самата се затворила в мазето, в опит да се спаси от психопата. Всичките версии бяха коя от коя по-различни (защото са измислени от различни хора, предположих на ум), но всички потвърждаваха едно нещо – този човек беше побъркан.
Всъщност, не знам защо се впрягах толкова и защо толкова отчаяно исках да разбера какво се е случило, като се има предвид, че изобщо не ме засягаше и никак, ама никак не беше моя работа. Но всички около мен говореха ли говореха, ядосваха се един на друг, караха се коя версия е по-правдоподобна и мен нещо започна да ме гложди отвътре. Вероятно писателският ми нюх отказваше да пусне една интересна история, …или просто бях слънчасала и виждах вятърни мелници – това беше по-вероятно!
На сутринта, когато слязох да закуся, вече бях забравила всичко от миналата вечер, но майка ми и баща бяха необичайно тихи. В моята къща хич не е рядкост да се вика, да се крещи и да се тряскат врати, но нищо – нито звук. Обзалагам се, че преди да се поява са разговаряли надълго и нашироко и знаех точно на каква тема. Една такава голяма клюка като тази щеше да избледнява с дни, та дори седмици, докато се появи нещо друго, за което да се говори. В гърдите ми се появи същото онова любопитство, по-скоро необходимост да разбера какво е станало. Нямах избор – трябваше да разпитам майка ми, но първо щях да изчакам баща ми да излезе някъде, иначе щях да си имам проблеми – той бе ужасно старомоден и до болка мразеше клюките.
Палачинките бяха загоряли, а сладкото бе ябълково (единственото, което мразех), но аз се усмихвах доволно и хвалех готварските заложби на майка си. Не се наложи да чакам дълго, за да може баща ми да си намери работа по двора – я да опита гроздето, я да поседи и почопли семки от току-що откъсната пита, я да си поиграе с кучето, и аз реших, че е време разпитът да започва.
- Мамо – започнах, а тя се обърна въпросително към мен – знаеш ли какво е станало в къщата нагоре по пътя? – по изражението й разбрах, че е напълно наясно (не, че очаквах друго) – Та… мисълта ми беше… Какво точно е станало там? Говорят се такива неща… Казват, че той е убил жена си, че я е удушил с възглавницата, докато е спяла, а после е захвърлил тялото й в мазето, където да го изядат плъховете… Казват, че тя е обичала друг, а той е полудял от ревност и я наръгал, а после… - спрях се за мит, за да си поема дъх.
Изражението на майка ми бе потресено, сякаш току-що бях издала нещо от нейния личен живот.
- Глупости! – кресна тя – Няма нищо такова!
- Ами тогава?
- Тогава нищо! Не е наша работа да се бъркаме в живота на хората!
Гледах я втрещена. Такава реакция не бе нормална! Очаквах да ме смъмри малко, задето съм повярвала на бабините слухове, но не очаквах да ми се нахвърли по този начин. Колкото и странно да е, това още повече изостри любопитството ми.
- Ако не ми кажеш, ще попитам някои друг! – заплаших я – В това село има хиляди хора, които ще ми разкажат с удоволствие, макар тук да живеят едва петстотин!
Мразех това изражение на майка ми. Това беше изражението, когато превишавах вечерния час, когато бягах от къщи, когато до нея достигаха слухове за цирковете, които аз вършех – това изражение не вещаеше нищо добро, но тя започна спокойно:
- Не вярвай на глупостите, които говори тоя и оня! В това село всеки си има вариант за възникването на живота на планетата. Ако учените дойдат тук, биха били повече от заинтригувани от хипотезите на баба Пенка и баба Седефка! – тя се усмихна – Никой никого не е убивал и едва ли тя му е изневеряла – виж възрастта й, за Бога! Горката жена е починала съвсем спокойно в съня. Бог решил да вземе душата й тихо, без болки, без викове. Чак на сутринта дядото разбрал, че клепките на неговата спътница никога вече няма да се отворят. За едно са прави хората – той наистина полудял в един миг. Легнал в леглото до нея и чакал… чакал… Бог да вземе и неговата душа, за да може отново да я види да се усмихва или тя да отвори очи, но нищо такова не станало.
Когато внуците им дошли следобед, го заварили на леглото до нея, здраво стиснал ръката й. Опитали се да му обяснят, че тя няма да се събуди, ала у бедния човек не било останало и зрънце разум. Той не само, че отказвал да повярва, че любимата му си е отишла, но не давал на никой да се доближи до нея. “Лъжете! – викал – Лъжете, вие, зверове! Почакайте малко, само потърпете и ще видите – тя ще се събуди! Само почакайте… ще се събуди!”. С маниакална загриженост, той пазел тялото на съпругата си. Когато по-късно дошли и синовете му, естествено, поискали да вземат тялото и да погребат майка си, както си му е редът, но той сякаш полудял още повече. “Махайте се – ридал той с безумни викове – Махайте се, хищници! Зверове! Вълци! Вие искате да ми я вземате! Махайте се! –а след това поглеждал умилително своята любов – Как ще ви я дам?! Как искате да ви я дам, като още диша! Вие не чувате, ала аз чувам! Чувам сърцето й как бързо бие, та още малко ще изскочи… точно когато беше млада! А вие… Вие зверове алчни искате да ви я дам да я погребете! Как ще я погребете жива?! Вие… Вие искате да я убиете! Как не вие срам – свирепи животни! Махайте се! Махайте се от нея!!!”.
Обезсърчени от лудостта на баща им и тъгуващи за смъртта на майка си, синовете му се опитали да изтръгнат студеното тяло от ръцете на нейния любим. Ала тогава, с последни сили, той понесъл тялото към мазето и се заключил там с вечната си любов.
Два дена синове, снахи и внуци, тропали по вратата на студеното помещение, но никой не им отговарял. От време назъртвали през голямата ключалка – дядо им здраво стискал в ръце своята любима, люлее я в ръцете си и й пеел през сълзи. Понякога риданията били като воя на вълк, понякога надделявала красива песен от неговата младост. Понякога се смеел и говорел на студеното тяло в прегръдките си, понякога се молел на жена си да отвори очи, да му се усмихне, понякога я нагрубявал и я предизвиквал да му отвърне, ала трупът продължавал да стои студен в ръцете му.
Било истински ад! Какво говоря – било стотици-хиляди пъти по-страшно от ада!!!
На третия ден, когато разбили вратата, заварили баща си като в транс. Вкочанените му ръце отказали да се отделят от любимата му. Само Господ знае какви усилия им коствали на роднините му, за да я вземат от него!
Вчера я погребаха. От страх да не скочи в гроба след нея, както се бил зарекъл и в един ден да изгубят и двамата си родители, те го заключили в къщата. Когато се върнали, го заварили прегърнал студения каменен под в мазето. Питали го какво прави, а той отвърнал, че търси жена си и, че за последно я е видял да влиза там.
Слушах мълчаливо, докато историята се лееше. Съвсем откъсната от реалността, не бях осъзнала, че от очите ми се стичат големи капки роса. Не можех да си представя каква огромна любов е била тази! Противно на очакванията на родителите ми и на тяхната изрична забрана, аз тъпо и упорито разпитвах хората, но това, което успях да получа беше мълчание, мълчание и още мълчание. Дори най-голямата клюкарка в цялата околност ме отпрати на бърза ръка и дори прокле носа ми, който се осмелявам да бутам в чужди работи. Но аз не се отказвах да питам!
На следващия ден отпътувах за града и когато минах покрай къщата, сякаш я зървах за първи път. Нямаше нищо зловещо в нея. Високи дървета и гъсти храсталаци закриваха постройката от всичко и всички. Нещо повече – те я пазеха, както нея, така и любовта, която я е топлила повече от половин век.
Върнах се, както обикновено, след седмица, но не бързах да се прибирам. Вървях бавно и разглеждах всяка къща по пътя, но всъщност пазех цялата си наблюдателност и цялото си сърчице за една единствена къща, която така и не успях да видя. Само растителността, която я обграждаше вече ми напомняше на тръните, които пазеха кулата на спящата красавица и на превърнатите в дървета хора, подали се на чара на Чернодреха.
Ахнах, когато погледът ми се спря на вратата и без да осъзная от очите ми закапаха сълзи. Един влюбен мъж бе сложил пожълтяла снимка на него и неговата любима от преди петдесет години. Усмихнах се на лицата от снимката – греещи, очите – топящи се едни в други, забравили присъствието на фотоапарата. Нейното було нежно обгръщаше тъмните й къдрици, държеше свежи теменужки, каквито растяха зад тази ограда, а усмивката й блестеше по-силно от слънцето. Даже това е твърде подценяващо сравнение. Дори слънцето и неговата съпруга да бяха снимали, пак нямаше да докарат и една хилядна от сиянието, което струеше от двамата влюбени.
Под снимката стоеше подвързан некролог, на който бяха написани с точност годините, месеците и дните й, но след тези стойности някой собственоръчно бе добавил “земен живот”. От устните ми излетя една въздишка. Този човек, този луд наистина вярваше, че жена му още е жива и че го чака някъде там. И за де не намокри дъжда снимката и свидетелството за нов живот на неговата любима, той бе огънал ръждясала ламарина и я бе завързал със сезал над вратата.
Дали тя наистина бе още жива някъде там? Дали неговата любов бе достатъчно силна, за да задържи духа й на земята? Сякаш за да потвърди съмненията ми, една бяла котка се излегна на оградата. Имаше поверие, че когато човек умре и има нещо, което го тегли към света, неговата душа продължава да се скита и да търси тяло, в което да се всели, за да се върне у дома. Но тъй като душата нарушава святата повеля да се присъедини към света на отвъдните, тя трябваше да се всели в тялото на животно. Гледах красивата бяла котка, чийто сини очи се впиваха в мен, прекалено интелигентни, за да принадлежат на обикновено животно. Усмихнах се и продължих.
Не бях виждала по-истинска любов! Дори Ромео и Жулиета ми изглеждаха нищожни в сравнение с тях, защото няма нищо по-лесно от това да умреш за другия, няма нищо по-просто и това е присъщо за всяка обикновена любов. Но колко ли силна е тази любов, в която дори разделени от цели светове, двама души продължават да живеят един за друг?!