Ще тръгна тихо...
Сутринта съблича хладната тъма
и кърпената с обич стара дреха,
покрила сънища с умираща утеха
в постелята на разделена самота.
Изгревът ме чака...
А голота по раменете ти рисува,
прощални ласки с нощна топлина.
Проплаква мрак от сенчеста луна,
в мечтите по криле на пеперуда.
В мълчалание...
Прескача прагът чувство на вина
с последен поглед вместо сбогом,
откраднал силует на тъжен спомен,
от самотата зад затворена врата.
Ще тръгна тихо.
Сутринта. Поема реквием без дом,
в безпътен ден от бледа светлина.
Чернеят ноти в булото на тишина,
по сводовете на безмълвен одеон.