Това е историята на моето първо влюбване. Повярвайте, вие сигурно още не сте и сънували такива чувства, а аз бях само първи клас. Но тя... Тя беше неотразима! Беше по-красива от всички жени, които някога бях виждал. От майка ми, сестра ми, от комшийката, по която се заглеждаше татко, от пикливата ми приятелка и съседка по къща, изобщо от всички.
Учех и бях прилежен само заради нея. Заради нея не излизах в междучасията, а оставах да почистя дъската. Пак заради нея се научих да чета и пиша за отрицателно време и никога не отивах без домашно на даскало. Все заради нея не смеех даже да си почеша носа, да не би да й направя лошо впечатление. И всичко това продължи цели две години. От тогава не съм бил влюбен.
Обаче най-тежкото дойде, когато я разлюбих. И тя се оказа като останалите жени – жестока неблагодарница. Въпреки усилията ми си имаше друг любимец. И това не беше всичко. Ама да не пропусна да ви кажа, че тя беше моята учителка – Марина Маринова. Месеци наред й светех в очите и лапах всяка нейна дума като топъл хляб, докато не разбрах, че вдействителност била страшно тъпа.
Всичко се случи така. Разучавахме "Край Босфора шум се вдига" и аз не се стърпях и я попитах що за чудо е това "Босфора", щото нямах ни най-малка представа какво е. А тя, моля ви се, така се облещи, закашля се и най-накрая изтърси, че като пораснем ще разберем. Още сме били малки да знаем ... такива неща. Никога не й простих тая глупост.
Не можех да подозирам, че не е достатъчно грамотна и не й е известно какво е, къде се намира и прочие подробности, понеже нали и аз си бях неук. Затова си и помислих бог знае какво! Момчешката ми фантазия тъй се развихри, че до края на деня, въпреки старанието си, повече не успях да се съсредоточа. Все си мислех каква ли чудесия ще излезе тоя Босфор. Кога ще дойде време да го проумея сам. Питах се каква ли е връзката със сабите и щитовете. И да знаете, представях си нещата доста по мъжки – бой, кръв, чрезмерна храброст... и още нещо. Нещо, което все не успявах да уловя. Чувствах, че го има, обаче си казвах:"Явно наистина си твърде малък, за да го разбереш". И това ме караше да изпитвам една необикновена потиснатост, унижаваше достойнството ми.
Сетне дни наред си блъсках главата кого да попитам за тая думичка. След това почнах да събирам смелост да притисна баща си. И, разбира се, през цялото това време не съумявах да си следя уроците и да си пиша домашните. Без да се усетя бях отстъпил първенството си в класа. А моята любима вече само ми се караше и ми даваше за пример дебеланкото Гошо. Аз се червях и мълчах, ама си обещавах наум, че ще дойде ден, когато тя ще съжалява, задето ме е сменила толкова бързо. Защото аз ще разбера какво е това Босфора, и дори после бих я взел за жена и бих й го подарил завинаги ...
В общи линии така виждах бъдещето си, докато след една родителска среща баща ми не ме свали с два шамара на земята. Заболя ме. Но отвърнах на удара с удар – моментално му извиках:"Босфоооораа! Босфоораа ..."
По-късно си дадох сметка, че и двамата сме изглеждали като идиоти. Ама това стана по-късно. А тогава си мислех, че крещейки забраненото за невръстни деца слово, аз се превръщам в мъж. Надявах се след първия шок баща ми да се стегне и сам да ми обясни. Виках си:"Още веднъж ще ме удари, ако трябва, ама ще ми направи знак да приказвам по-тихо, да не чуят женорята оттатък". Вярвах, че ще се разберем като мъже, а не с подобно малодушие от негова страна. Обаче ме разочарова. Не се оказа на необходимата висота.
Въобще, заради тоя проклет Босфор, сума народ ми падна в очите. Нищо и никаквата думичка ми стана лакмус за проверка на познати и непознати. Извиквах го или им го пошепваш тихичко на ушенце и по погледите им прочитах какви са – смели, страхливи, потайни, открити. Почнах да преосмислям света около себе си, да го възприемам по нов начин.
Така, докато веднъж, дочул ме да изричам магичното слово, дядо ми не взе атласа и не ми показа черно на бяло как стоят нещата. Трябваше ми време, за да приема, че те стоят толкова прозаично. В крайна сметка светът възвърна реалния си облик и аз бях принуден да се примиря с факта – моята любима беше глупачка, а аз – измамен от нея. Нещо, което не можеше да остане безнаказано. Малкото мъжка чест, която все още мъждукаше у мен, не ми го позволяваше.
И от онзи ден нататък почнах преспокойно да си седя на първия чин и да си чопля носа, играех на фунийки и все така не си пишех домашните. А дойдеше ли часът по музика, закрещявах с всички сили: "Босфораааа... Босфорааа..." Класът вече не можеше да ме понася с манията ми да пеем все тоя Босфор. Ала аз се чувствах удовлетворен като виждах как всичко това й причинява болка.
В края на краищата заслужаваше си го тая Маринова – от потенциален гений успя да направи същински нехранимайко , който никога вече не погледна сериозно на училището и ... любовта.