автор: krasavitsa

     Целият този ден беше на “не”. На всичко отгоре й се счупи нокът, а това, както е известно, може да ти вгорчи и повече от един ден. Седеше сама на една маса в университетското кафене и пушеше цигара от цигара, защото към нокътя се добави и свършването на газта в запалката, а не искаше да моли околните за огънче. Пък и в кафенето нямаше много хора, през зимата беше студено и опушено, отоплението явно не беше изчислено добре и радиаторите не можеха да се справят със студа, който лъхаше от големите витринни стени.

     Видя го още когато влезе. Не се познаваха отблизо, беше се случвало да са заедно в голяма компания на маса, но никога досега не бяха разговаряли. Имаше вид на малко по-голям от студентската възраст или може би видът му беше просто такъв, сериозен и малко затворен. Не се сваляше с никого, не се закачаше с колежките, може и да беше женен, кой знае. Досега не й беше обръщал внимание, а днес й се стори, че се опитва да хване погледа й. Не беше сигурна дали й се разговаря с някого точно в този момент, макар че едва ли разговор с него би създал някакви проблеми, все пак видът му беше на добро момче от порядъчно семейство.
     Но може би само така й се струваше. Погледна го пак, той се усмихна и посочи с въпросителен поглед празния стол на масата й. Тя кимна утвърдително с мисълта, че той сигурно има запалка. Докато приближаваше разкопча якето си, отдолу се показа пуловер в елегантна комбинация с якето, имаше вкус - или той, или жена му. Седна, погледна я право в очите и каза:
     - Виж какво, няма да играя игрички и ще говоря без увъртания, смятам, че при теб няма нужда от специални въведения. Наблюдавам те от известно време и да ти кажа честно, много те харесвам.
     Е, това беше неочаквано. Веднага съжали, че се съгласи. Не беше в настроение нито да слуша, нито да отбива ухажвания. Счупеният нокът я дразнеше ужасно, задираше всичко, до което се докосне, и за беля точно днес не си носеше несесера. Вчерашен скъпарски маникюр. А той продължи веднага.
     - Не, не те свалям, спокойно. Харесвам те, защото – тук направи малка пауза – имаш вид на сериозен човек. Човек, на когото може да се разчита.
     Още по-неочаквано. Наистина беше сериозна и на нея наистина можеше да се разчита. Така я бяха възпитали, харесваше й да бъде такъв човек и да общува с такива хора, колкото и рядко да се срещаха. Започна да й става интересно.
     - Всъщност ми е нужен човек, за предпочитане жена, за да ми свърши една работа. Спрях се на теб.
     Явно не се шегуваше, пак направи пауза, за да й даде възможност да се окопити. Все пак му беше ясно, че не може да изсипе всичко ей така, направо. Какви ли не варианти й минаха набързо през ума, не й оставаше друго, освен да се разсмее.
     - Някой трябва да бъде убит?
     - Ще ти кажа за какво става дума, но искам да ми обещаеш предварително, че няма да кажеш на никого. Няма значение дали ще се съгласиш да го направиш или не.
     - Как така ще ти обещавам предварително, нямаш намерение да ме забъркваш в неприятности, надявам се? Не обещавам нищо, преди да чуя за какво става дума. А и какво ми пречи да ти обещая, а да не си удържа на думата?
     Той се поколеба, погледна надолу съсредоточено, после вдигна поглед:
     - Не, ти си държиш на думата.
     Така беше!
     - Ще ти се доверя – каза. – Сама ще прецениш дали да ми обещаеш или не. Вярвам на преценката ти.
     Е, това вече беше върхът. Този човек знаеше как да я ангажира. От “обещай ми предварително” до “вярвам на твоята преценка” имаше много път. Или много психология. Съгласи се да го изслуша и почти забрави счупения нокът.
     - И така, накратко историята е следната. Двама студенти са откраднали злато. Много злато. Държат го в квартирата си, която гледат да не оставят без човек, излизат един по един. Затова и си правят купоните там, не ходят другаде. Трябва ми някой, който да отиде на един от купоните им и да ми каже какви са ключалките на вратите. Само това.
     Изчака първата й реакция, но тя не бързаше. Извади нова цигара и го погледна въпросително. Той вдигна рамене, не пушел. Но реши да й помогне.
     - Да откраднеш от крадец не е голямо престъпление, м? Нито пък той може да се оплаче, че са го обрали.
     Тя спечели още малко време за размисъл и стана, за да помоли за огънче от съседната маса. Но вече беше взела решението.
     - Не, не се занимавам със съмнителни неща. Добър психолог си, трябваше да ме изчислиш предварително – и се засмя. – Но имаш думата ми, няма да кажа на никого.
     - Вярвам ти – каза. – Забрави.
     - Какво да забравя, казвал ли си нещо?

     И тя наистина забрави, но до момента, в който я заведоха на купон. Съвсем импровизирано стана, след лекции случайно срещна позната компания на улицата. Квартирата беше малка бедна къщичка в покрайнините на града и нищо нямаше да я накара да направи връзка с онзи разговор, ако не се беше почувствала като принцесата от приказката за граховото зърно. Направо на пода бяха поставени два дюшека – ама хората още ли ползват дюшеци? – си помисли съвсем по принцесешки, докато се наместваше на свободното място, защото трима вече се бяха разположили отгоре. Но нещо й пречеше да се чувства удобно, докато не осъзна, че усеща нещо като твърда кутия под дюшека. Никак не вървеше да каже на другите – станете да вдигнем дюшека, че нещо ми ръби задника. И докато се въртеше насам-натам, за да се намести по-удобно, се сети за онази история със златото.
     Напоследък често й се случваха случайности. Като с онзи асистент, с когото се срещаха непрекъснато по завоите на кръглия коридор на централния корпус на университета. Вече се учудваше, ако не изскочи иззад някой завой, за да се сблъскат лице в лице. Понякога явно съдбата решава нещо за някого и не мирясва, докато не го постигне. Защото един ден на женския пазар се сблъскаха със същия асистент поне пет пъти. Последния път се смяха с глас и тя му предложи да се запознаят. Казаха си имената и съдбата се успокои, повече не се срещнаха.
     Та и сега ли? Двамата домакини бяха доста незабележими на вид, не й направиха впечатление с нищо особено, само дето се оказа, че следват специалността, която й беше казал онзи. И освен това през цялата вечер не се случи и двамата да танцуват едновременно, а се танцуваше в другата стая. Единият от двамата винаги оставаше в стаята с дюшеците. Дълго време успяваше да се въздържи, но накрая някак без да иска забеляза какви са ключалките на вратите.
     Около две седмици след купона пак седеше в кафенето, този път с домашен маникюр, ноктите й подравнени по счупения, пак пушеше цигара от цигара, но този път от нерви, и пак го видя. Не я поглеждаше, сякаш очакваше някой да го наблюдава и не искаше да я намесва. Сега тя попита с поглед може ли да седне при него. Покани я.
     - Дойде време аз да те попитам нещо. Ти ли ми го организира?
     Той я гледаше с недоумение.
     - Кое?
     Каза му квартала, улицата и докато казваше и имената им, той започна да побледнява и накрая изригна:
     - От онези ли си?
     - От кои? – сега беше неин ред да се чуди.
     Оказа се, че и други правели опити да се доберат до златото. Чудесна картинка излезе, няма що, направо да си оближеш пръстите. Попадна между две банди крадци, гонещи други крадци? Опита се да го увери, че случайно са я завели там. Седяха и се гледаха. Накрая той каза:
     - Вярвам ти.
     А тя каза:
     - Видях ключалките на вратите, но няма да ти кажа какви са.
     Той помълча, после повтори:
     - Вярвам ти. Ти си от хората, които държат на думата си.

     Реши да не поддържа вече дълъг маникюр, прекалено много проблеми създаваше.