автор: vitoriovitalis

121. Телевизорът

Вито е научил новината и бърза да се качи на горния етаж на къщата.
Той отваря предпазливо вратата на голямата стая.
В дъното грее телевизорът. На екрана трепти познатата таблица за настройка. От говорителя се носи лека и приятна музика. Има още няколко минути до началото на предаването.
Вито сяда на един стол до разтегателната маса и поглежда плахо към братовчед си. Бата лежи по гръб на кушетката с ръце зад тила и гледа мрачно телевизора. И той има новини.
Преди час, идваща от Пощата, Лида му сервира, че утре пристигал баща й. Заминават с него за Фила. Бил й уредил работа като хоноруван асистент в Университета. Трябвало да почне веднага, ако иска да не загуби мястото. От новата служба дали на полковника голям обзаведен апартамент. Всички щели да се нанесат там. Мама Цеца щяла да поостане седмица-две. Най-много - до празника, за да стегне багажа и подготви за затваряне къщата.
За капак накрая, сякаш между другото, Лида му спомена, че с тях щяла да пътува и квартирантката Биса - братовчедка й. Била приета в Архитектурния факултет. Докато се освободяло място в общежитията, щяла да живее в стаята на Лида. В апартамента и без това имало много място.
А Бата ? Бата ще си бачка в мината. Щяла да му се обади, като се понаместят нещата. Трай, коньо, за зелена трева...
Изведнъж фанфарна музика гръмва от телевизора. На екрана излиза картинката с надпис Северна Национална Телевизия. Вечерната програма започва.
През отворения прозорец се чува познат глас. След малко дървените стъпала заскърцват. Лабо влиза най-спокойно, сякаш е у дома си.
- Траете си, а ? Кутийката заработила ?
Вместо отговор Бата скача от кушетката и започва да върти
трескаво копчетата на апарата. Нещо образът не му харесва. Хубавото лице на говорителката започва да се сплесква и удължава. Младежите един през друг му дават съвети. Никой не слуша новините.
Започва едночасово предаване за селото. Вито и Лабо се споглеждат. Бата изглежда проявява интерес към тази тематика, защото се е вторачил в екрана. Двамата младежи тихомълком се измъкват от стаята.
Леля Нади вече е седнала на столчето върху циментовата площадка пред входната врата. Старите ги няма още, сигурно вечерят.
- Лабчо, къде ще ходите ? – Канавацията обръща индианския си профил към учителката.
- Ще излезем по Движението.
- Па не му ли е рано на Вито ? – през смях се закача лелята.
- А, рано. Я го виж ! Заергенял е, проклетникът ! – Нади
прихва. Вито се поизчервява. Горд от себе си, Лабо излиза на улицата.
Тази вечер е необичайно тихо. Оркестърът на Замбези не свири. Днес е почивен ден, защото се сменят съставите. През целия септември на подиума ще има друга банда. И друга певица.
Младежите тръгват бавно по Движението. След два дни работа над празничната естрада, дърводелците вече са приключили и сега си прибират инструментите.
На гранитния фундамент край кулата на Героя са се събрали и другите лонгури. Нещо става. Панчос е скръстил гордо ръце пред гърдите - като Наполеон. До него Миро нервно се киска. Мошеникът брои монети в потната си длан. Той вдига глава и отчаяният му поглед се спира в двамата приятели.
- Канавация, дай петдесет цента ! – Отговорът на мургавия перспективен епиграмист е бърз и логичен.
- Ако имах петдесет цента, щях да се оженя.
- Вито, спасявай положението ! – Момчето с неохота се
разделя с единствената монета, търкаляща се в джоба му.
- Спокойно, готови сте ! – Отнякъде сред тълпата изскача Заекът с чисто нова двутоларова банкнота в ръката си. – Яж ! – Той я подава на Панчос с физиономия, изразяваща пресилено отвращение.
Черният великан се захилва доволен. Белите му зъби светват в полумрака. Зелената банкнота потъва в джобчето на широко разкопчаната риза с къси ръкави. Монетите бързо изчезват в панталоните на Мошеника.
- Хайде ! – Заекът подбира всички по Движението. Само
Панчос остава да стърчи в подножието на кулата. Над него Героят бди неуморно, загледан високо над тълпата.
Тази вечер е доста оживено. Момчетата се блъскат в
навалицата, за да си отворят място. Край тях минават жени и мъже, младежи и девойки, съпружески двойки.
- Ето я ! – Заекът бута брат си.
Вито вижда срещу тях да се разминават с група млади
момичета. Една от тях му е позната. Алба. Мошеникът я сваляше преди няколко вечери. Тя гледа с нетърпеливо очакване към младежите. Но изглежда близнакът-брилянтен познавач на дипломатическите класации на ООН, не я забелязва в бързо падащия мрак. Осветлението на площада още не е включено.
- Моше, тая като че ли искаше да ти каже нещо ! – Вито докосва внимателно рамото на приятеля си. Но той върви напред, презрително вдигнал нагоре хубавата си руменобузеста глава.
Младежите отиват до края на Движението при Замбези и обръщат назад. Хората се тълпят в градинката пред хотела и се чудят защо оркестърът още не е започнал да свири.
С внезапен пукот новите луминисцентни лампи се включват точно в определеното време. Те жужат, сякаш недоволни от това, че някой е нарушил спокойствието им, продължило през целия ден.
Светлината е мъждива и слаба, почти виолетова. Но постепенно набира сила. Докато младежите с труд се провират сред разхождащото се множество между липите на Главната улица, лампите постепенно засияват и грейват в цялата си мощ.
Десетки луни осветяват централния площад на Белвил. Става като ден. Неприятното жужене изчезва, а с него спада и напрежението, излъчвано от движещата се по асфалта човешка маса. Хората се успокояват. Темпото на разходката видимо спада. Блъсканицата намалява. Удоволствието от вечерта започва да се усеща.
Вито забелязва още отдалече приближаващата отново момичешка група, в която е и Алба. Тя се е преместила от вътрешната страна на редицата. Този добре пресметнат тактически ход цели да направи срещата й с Мошеника неизбежна. След обръщането при хотела той се е озовал точно от нейната страна. Но изведнъж последва неочакван удар.
Остър и силен крясък се разнася над цялото Движение.
- Албо ! – И още веднъж. – Албо ! – И трети път. – Албо, ма !
Панчос се е покатерил на едно от четирите гранитни блокчета
по ъглите на Паметника. Той е сложил ръце пред устата си и крещи с всичка сила. Косматите гърди се издуват, ръкавите на ризата се ветреят.
Всички млъкват. Необичайна тишина за миг се възцарява над Движението. Предчувствие и предвкусване на нещо извънредно и пикантно завладява тълпата. Хората се оглеждат с любопитство. Какво ли ще става ?
Вито не може да откъсне поглед от момичето срещу себе си. То се е свило цялото - като хипнотизирано врабче пред устата на огромна боа. Девойките наоколо са се втренчили в него с жадните очи на публиката, отишла да присъства на зрелището на екзекуцията. И палачът им го доставя, без да трепне. Панчос изревава с цяло гърло:
- Ваде каза да си ебеш путката майчина !
Тълпата се люшва за момент, колкото да си поеме дъх. После
изригва в гръмък и злобен смях. Момичето захлупва лице в шепи и побягва през хората, сподиряно от позорящи го викове и задявки. По-любопитните даже подтичват край него - за да могат да видят и разкажат впоследствие на отсъстващите по-добре за всичко случило се на площада. Панчос слиза от пиедестала с чувство на изпълнен дълг.
На края на Движението Мошеникът пожелава да влезе в ресторанта на хотела. Само Вито го последва. Останалите си намират друга работа. Вътре е задушно, празно и скучно. Мошеникът се инсталира край мюзик-бокса, който е до входа, и започва да пуска една по една монетите.
Той избира все едно и също парче, докато не пристига келнерът и ги изгонва навън. В опушеното предверие на ресторанта продължава да се носи гласът на певеца. Меланхоли ин септембре...