автор: dedenze

Гумите на двата москвича почти не се виждаха, затънали в рохкавата пръст.
Все пак се движеха и теглеха по едно ремарке. С бронята поваляха дебелите, царевични стебла като комбайни. Беше над 45 градуса на слънце и ние беряхме
обилната, царевична реколта от 7 декара. Не помня колко курса направихме до къщата и сушилото.

Нивата беше в общ масив от 5000 декара и се познаваше само по номерата на няколко колчета. Царевицата беше над 2 метра висока, застанали сред нея, губехме ориентация за време и пространство. Фин прах стоеше замръзнал във въздуха и проникваше навсякъде. Пазарените работници- цигани се бяха отказали и скрили под дълбока сянка. “Демокрацията” беше вече избухнала като атомна бомба и братовчеда гледаше животни за да покрие новата къща. Фуража си вдигна доста цената и не се намираше, затова сееше в родното село.Трябваше да се строи бързо, защото материалите поскъпваха ежедневно. Бях се притекъл на помощ, заедно с двете дъщери на 8 и 15 години. Приеха радостно моето предложение, кой не обича разходки и приключения. Исках да видят и оценят селския труд, но работата уплаши и мен. Брахме два дни, от тъмни зори до нетърпимата обедна жега.
След първия ден малката получи алергия към праха и на другия остана в къщи. Голямата си обърса носа с бодливото, царевично листо и той се наду, но стоически работи до край. Носа и ръцете ми се опекоха като рак. На втория ден десетина метра от финала сдадох и аз, не можех повече. През това време бяха изпити над 5 каси лимонади, оранжади и десетки литри минерална вода, за яденето да не говорим. Братовчеда се майтапеше, че сме му излезли доста по- скъпо от циганите.
Берачите бяхме трима мъже и три жени плюс децата. Двете жени -леля ми
на 70 години и нейна приятелка на 82 ни разказаха играта. Школовани в кърската работа бяха облечени с дебели вълнени дрехи и бели наметала като
бедуини. Едва придумаха моите хубавици да сложат забрадки и ризи с дълги ръкави. Работеха повече и по-бързо от нас. На пояса си бяха запасали по един голям “ мачет” с който режеха стеблата , връзваха и правеха на купи. Гледката беше неописуема. С тези стебла цяла зима се пали печката и пещта. Очаквах някоя да издъхне при тази работа, а те радостни и засмяни си правеха майтап с градските чеда. По старата припяваше нещо, а в главата ми се въртяха фрази като “дий воле дий”, “слънцето спряло сърдито пече”...
Когато епопеята приключи, малката се сбогува с леля и казва:
- Прощавай ама аз повече не мога да идвам тук.
До сега ме обвиняват, че вместо да ги заведа на Златните пясъци, съм ги
завел да берат царевица на село. От тогава минаха почти 20 години, надявам
се вече да са ми простили и главите им да родят и някои други изводи.