автор: tzvetcomarinov

"Здравей, скъпи. Вече, по-добре ли си? Познатият глас дотича в ушите на доктор Хамилтън и той се надвеси още повече през отворения прозорец По алеята, долу под сградата, вървеше млада жена.
Прилепналата към тялото й рокля, загатваше задничето на млада кобилка, не срещала скоро ездача. Имаше нещо познато в тоя вървеж.
Тогава...
Подтичваше около количката с препълнени от отчаяние очи. Молеше призивно - "Помогнете, докторе!"
Вкараха пациентът в операционната. Опитното око на хирургът веднага определи диагнозата, но се боеше от нещо съвсем друго. Това, което не направи собственото му гърло, стори нечий глас.
- Боя се, че вече е късно, доктор Хамилтън. Остават минутка-две живот. Тромбата ще заседне всеки момент.
- Трябва да използваме това време, колега. Природата ни го дава и ние ще го вземем.
- Съгласен съм, но по какъв начин да стане?
- По единственият. Направо през черепната кост, защото и секундите са безценни. За обичайно отваряне, времето няма да ни стигне. Ще направим пряка интервенция. Пригответе лазера. Инструментите... Вие, докторе, застанете при монитора.
- Вече съм там, но погледнете.
Екранът подсказваше за най-опастното. Умиращият беше още в пълно съзнание. Мислеше и разбираше. Всичките кръвоносни съдове в главата му бяха напрегнати до краен предел. Интервенцията изглеждаше разносилна на смъртта.
Електронният часовник на стената, по най-долният начин отмерваше тия последни секунди живот.
- Къде е?
- Кое, докторе" - не го разбра медицинската сестра.
- Жена му.
Някой възрази. Престъпление било външен човек да влиза в операционната, но той не чуваше. Не виждаше и нищо друго, освен съсипаната в безпомощност млада жена. Време за никакви обръщения нямаше.
- Само вие ще го спасите. Чувате ли ме? Говорете му нещо. Приказвайте всичко, което ви дойде на ум. Разбирате ли? Каквото сте искали или не искали, кажете го сега.
Съпругата се надвеси и тихо изрече:
- Мили, аз съм тук... Чуваш ли ме? - сълзи и мъка задавиха гърлото й.
Искрицата надежда проблясна в съзнанието на доктор Хамилтън. Държеше ръкохватката на лазера, вперил очи в малкия екран. Налягането... Така необходимо, окуражително спадаше.
- Защо спряхте, давол да го вземе! - почти извика той. - Говорете...Говорете ви казвам.
И спасителният глас заклокочи отново. Уморено. С гърлена и тежка дълбочина, но слабо и достатъчно. Доктор Хамилтън по-спокойно и уверено прихвана ръчката. С лявата ръка спусна предпазните очила и това привично движение го успокои съвсем. Прибави и настойчивост в гласа му:
- Никой да не гледа. Включвам, а вие не спирайте да говорите.
Някой поднесе пред лицето му рози. Истински, кървавочервени бяха розите. Наедряха и бързо се превърнаха в струйка. Яркоалена и силна. Почувства как червенината го залива. Превърнала се в някакъв странен, кървавочервен вир. Опитваше той да го увлече надолу, при себе си.
Успя да каже тогава "Продължете, колега..." и повече не помнеше. Сам ли седна или някоя от сестрите му помогна, но се чувстваше страшно уморен. И притвори очи...
Доктор Хамилтън, както в ония минути, отпусна клепачи, но в съзнанието му отново долетя отнякъде онова стряскащото.
"Говорете...Говорете ви казвам..."

Цветко Маринов