автор: tomatroev

Тя седеше на една от пейките в двора на градската болница, в дъното, където имаше храсти и старо акациево дърво, а аз минавах отвън покрай оградата. Не ми се прибираше в къщи, мислех да отида на Пристанището, когато я видях да ми маха с ръка.
Приближих се до оградата.

Не я познавах. Беше с дълга болнична нощница, стоеше все така на пейката и ме гледаше втренчено:
- Как се казваш?
Казах и името си.
- Ще ми купиш ли цигари? – попита ме тя и аз кимнах утвърдително. – Само че трябва да влезеш през оградата, аз малко трудно ставам...
Понечи да се изправи, но не можа и пак се отпусна.
Аз бързо се прехвърлих през оградата и се озовах до нея.
Единият и крак, бял, обинтован / така ми се стори отначало, после видях, че това е гипс /, завършваше с масивно като на тежководолаз плоско гипсово ходило. Отляво на пейката бе подпряла патериците си.
Видя, че гледам крака и и се намръщи:
- Чаках да мине някой. Не стига, че съм с това - посочи тя патериците - ами са заключили и вратата Тук е като в затвор!
Бръкна в дълбокия джоб на нощницата си и извади приготвените монети. Взех ги, купих цигари от близкото казино отсреща и се върнах. Дадох и пакета. Тя се облегна на дървото, повдигна с две ръце гипсирания си крак и така, полуизлегнала се, не много удобно, запали цигара и като вдъхна с наслаждение дима, посочи към другия край на малката пейка:
- Седни, не стой така прав! – после отпусна ръката си надолу – Е, ако ти е неприятно, недей... – пак всмукна от цигарата си – Не съм много за гледане, нали?
- Няма нищо! – отвърнах и седнах до крака и.
Нощницата и се беше разтворила малко и сега виждах, че в гипс е не само ходилото, а целия крак до коляното и.
- Сигурно те е боляло много?
- Не! Знаеш ли, че отначало въобще не боли? А чак после – малко. Като ме доведоха в болницата, даже не знаех, че е счупен!
Тя пооправи нощницата си и прекара леко ръка по крака си:
- Какво да го правя...
Не знаех какво да кажа. Чувствах се все още малко притеснен, объркан. Тя говореше за гипсирания си крак като за някакво чуждо отделно от нея същество, което така, по стечение на обстоятелствата, колкото и да не ти се иска, трябва да понасяш, а пък после, след време, вече свикваш с него и даже започваш малко да го обикваш.
Наведох се над него и го пипнах. Ако го погледнеш така, някак си наистина като че ли става по-приемлив.
- Има много подписи! – казах. – На кого са?
- Повечето са от лекарите, от сестрите. Тук с него сме знаменитости! Има и от приятели... Искаш ли да видиш?
Тя се оживи, събра полите на широката нощница в скута си, втикна плата между краката си и оголи още по-нагоре гипса:
- рочети какво пише там!
- "На най-секси..." – засричах аз.
Беше написано с молив, не много четливо и тя със смях ме поправи:
- ... сексапилния крак!
- Да – продължих аз – „...сексапилния крак! Обичам го!”
Отдолу имаше подпис.
- Боже – продължи тя да се смее – какво ще кажеш за това! Има и други...
После запали нова цигара и въздъхна:
- С него катастрофирах. Качих се на мотора му и някъде към Бургас, дори не помня точно къде и как стана. Той се отърва по-леко, а пък аз с моя късмет... Имах и две рани, виж, те повече боляха, ама пък и с този крак съм като закотвена...
Раните били на лявата ръка: разкъсан мускул на две места, дванадесет шева след това на операционната, конците още не са извадени, ако искам, може да ми ги покаже, но май е по-добре засега да не ги виждам... Е, съгласих се – по-добре е...
Това вече щеше да ми дойде много.
- Този... с надписа – попитах. - Приятел ли ти е или ти е мъж?
- Познавам го от тук, от „Чайка”, там работя... работих – поправи се тя – просто познат. Имам приятел, но той е далече. Ти имаш ли си момиче?
- Не – отвърнах.
И си мислех: с кое ли момиче бих могъл да си говоря така, както с нея? Вече въобще не се чувствах притеснен, неумел и несръчен. Странно, но така с нея ми беше хубаво. Тя, облегнала се до мен, се припичаше като котка в топлия следобед и леко притворила очи, продължаваше да говори нещо, но аз не я слушах, гледах как кожата на бледото и, покрито с тъмни петънца изморено лице поруменява, как чертите и леко се отпускат и в този момент харесвах и обичах дори и гипсирания крак, защото нали той бе причината да се случи всичко това!
- Ето тук – посочих едно празно място върху гипса – тук искам аз...
- Какво? – тя отвори очи и се надигна.
- Това е моето място!
- Какво? – повтори тя. Пак не беше разбрала: - Какви ги говориш, да не си слънчасал?
- Не съм – казах аз и станах от пейката. Просто искам да се подпиша и аз. Някой път... Избрах си място. Ако може.
Трябваше вече да си вървя.
- А, да – някой път! – Тя се разсмя дрезгаво: – На кака момчето, разбира се, че може! Може и утре, като дойдеш...
Следеше ме с поглед отдалеч как прескачам оградата и се отдалечавам:
- И да не си забравиш химикалката! Нали си ученик...
Обикновено Моята кака ме чакаше на нашата пейка, денем все със същата широка безцветна нощница, а вечер, наметната отгоре със зелен болничен халат. Купувах и цигари, понякога бира или дребни сладки, които тя делеше с мен.
Казах и, че не пуша и това бе истина, макар че с Малкия М и с Братовчеда Драго отдавна бяхме пропушили „ардьочки” , в павилиончето на бай Лимбер ги даваха и на дребно, една цигара струваше пет стотинки.
Моята кака настояваше да и правя компания „като мъж”: да отворя пакета „Стюардеса”, да и подам цигара, след това да и дам огънче с нейната запалка, а накрая да запаля и аз. „Мъжете трябва да пушат – казаваше тя – ние, жените, обичаме да гледаме как един мъж пуши, по това как пали, как държи цигарата си и по други неща, разбираме дали е кавалер. Но ако ми поиска аз да му дам огънче, значи не е мъж, а мухльо... Огънче се дава на красива жена и на глупав мъж!”
Облегнат на дървото, аз запалвам цигара, подавам и я и докато, седнала с гръб към мен, в прегръдките ми, с наслаждение пушеше, аз се наслаждавах на гърдите и, открити пред погледа ми от дълбоката пазва на нощницата. Понякога вечер ми даваше да ги галя и докато ги мачкам / Първо едната, после другата: съсредоточено, бавно ги изследвам и изучавам. /, тя извръща глава и ме целува. Целувката и е влажна, с тъпчив, силен дъх на тютюн, от който чак ми изтръпват зъбите.
Но това, което най-силно желая , е по-надолу.
Тя е изпънала и двата си крака върху пейкаа, нощницата и се е отметнала и разкрила и другото бедро. Аз нямам търпение да изпуши цигарата си, за да се преместя и седна в нозете и, още по-близо до него, като се стремя да не гледам гипса. Но вече съм видял, че пристяга крака и и нагоре, над коляното. Докъде е, по дяволите!
Дори и на слабото улично осветление, той блести издайнически: огромна бяла скала, до която се спотаява, скрита в полумрака на сянката и, също толкова огромна, но жива, гладка, топла и мека плът. Плъзгам бавно със страхопочитание ръка нагоре по това бедро, усещам малки косъмчета, по-скоро мъх, който се сляга под пръстите ми...
- Не! – казва тя и хваща ръката ми. – Недей, не сега...
Или, при следващия ми опит: „Боже мой, какво пак само ровиш? Това, което търсиш, не е тук!”
Или, при по-следващия: „Стой мирен! Ето, гали гърдите ми... не ти ли стига това?”
Как да и кажа, че не ми стига, че искам още.
Плъзгам пръсти още по-нагоре по бедрото и, жадувайки да усетя най-после другите, истинските - по-твърдия куп косъмчета и онова, другото под тях. Да Я докосна, най-после да Я видя! / Понякога, в морето, когато търся миди под камъните, в някоя ниша, ръката ми внезапно напипва между сноповете водорасли, вместо острите ръбове на мида, кръгло, лепкаво мекотело, като подутина върху скалата и единият ми пръст потъва в слузестия му отвор... Тогава, във водата, изпитвам, наистина – леко уплашен, не само неприязъм и отвращение, но и странното чувство, че върша нещо неприлично и срамно, и винаги съм се питал: „Ако и Онова място е нещо такова, дали и усещането ще е подобно?” / А с другата ръка надигам още по-нагоре нощницата, оголвам бедрото и почти докрая, и тогава, вместо да усетя, да видя Онова, виждам / и да искам – не мога да отместя погледа си! / края на гипсовата отливка със засъхнали, изронени парченца гипс по ръздърпания бинт...
Тя се надигна, рязко свали надолу дрехата си и с мъка седна на пейката:
- Стига... не сега! Когато се оправя, тогава...
Чак сега започнах да проумявам, да си обяснявам по-иначе странното държание на жените понякога, упорството, страха да ни допуснат до себе си. Сега знам, че това, което мислим за свян у жените, често е просто страх, че можем да ги намерим за не особено привлекателни.