Вътре, някъде дълбоко в мен се чува нещо като вик. От детството ми още. Раздира ме, не спира. Отчаян зов за помощ или гневен крясък – не мога да разбера. Често външни гласове и шум успяват да го заглушат. Ала в утробата ми продължава безспирното трептене.
И без да искам, виждам – древна, влажна пещера, изпъстрена с неясни стенописи и тук-таме пробягващи видения и светлинки, които чезнат бързо в недрата ми. Оглушала, онемяла, отдавна нищо не проумявам. Това е сигурно кръвта. Бучи ми в ушите. Блъска зад челото.
Едновременно страшна и силна, слаба и тъжна някаква пражена реве с всичката си мощ у мен. Пронизва ме до кости. Какво ли се е случило? Не зная как да я утеша. Безутешна е. Чувствам я далечна, но не чужда. На моменти прилича на смях. Ехиден. Прачовешки. Еволюирало ли е усещането за смешното? Нечленоразделни, гръдни звуци като от тръба, от туба. Какъв глас! Няма начин. Все нещичко трябва да достига и до някой друг отвън. Чува ли някоййй?
В най-тясното, най-затънтеното кътче на кривото ми гърло, в това скалисто, почти непроходимо дефиле, гласището се спъва. Откъртват се отломъци. Цели пластове заприщват понататъшния път на взривната вълна. Как се е побрало всичко това у мен? Къде? Кога се е натрупало? Взривът се забавя. Гъделичка ме неудържимо в ноздрите. Напрегната съм до последната си фибра. Нещо се завихря като тайфун. Настръхва като лавина. Всеки един миг, всяка една стотна от секундата ще се пръсна. Защо се бави? Какво му пречи? Какво ми пречи? Още само минутка може би. Или най-много пет. Час, не повече. Година. Десет. Точно така. След десет години ще е най-добре. Тогава ще съм най-подготвена, най-зряла. Сега е рано. Още не.
И въобще – какво ми е? Буца в гърлото, която ме души... и тя е само върхът на айсберга. Но защо, по дяволите, защо? От тревога ли? От съмнения ли – коя съм? Къде съм? Защо съм, където съм? Какво правя на това място с тоя мой живот и тая моя кройка? Хиляди пъти вече съм се питала това. Какво търся – вечния смисъл ли? Нека е безсмислено! Само не безнадеждно. Или все още търся мене си?
Ама пък как така майсторски съм се скрила,че все не се намирам! Тая криеница трябва да спре. Веднъж завинаги! От кога броя зажумяла, захлупила лицето си на ствола на старата топола, в двора на дългото ми детство. Крайно време е да хукна с широко отворени очи. Развяла, каквото е останало от някогашните къдрици, с все така разранени колене.
Тичай! Тичай, момиче! Докато още можеш. Докато не е паднал пълен мрак. Докато още светят котешките ти зеници и все още си в пределите на омагьосания лес и седмия си живот. Тичай, да откриеш другите, дето още се притулват, затаили дъх. Онези, които те очакват. Да заплюеш на стария дънер всеки, който се опитва да избяга. Да заловиш най-уплашената и отнесена чудатка. Тая, която така се е скрила,че отдавна вече не помни, че всичко това е само игра ...
Една детска игра преди стъмване. Игра, която просто трябва да се играе. Докрай. Със сърце. Без страх. Добре, нека е с щипка-две страх, ала не повече. Нека е с поне десет пълни лъжици сладка лудост на прах. И само няколко (стотин) горчиво-кисели, тежки капки от каквото и да е разочарование.
Намери я тая полубудна, полуспяща, полукрасавица, сънуваща ту кошмарни, ту цветни сънища. Тая избеляла червена шапчица и неосъществена Пипилота! Намери я и я разтърси здравата! – Къде сииии? Елаааа ... Дочувам ехо от дълбоката пещера. – Ааааааа ... И пещерното ми сърце замира, за да се вслуша по-добре.
Буцата пак дращи – кучешки лапи по залостена порта. Надига се неподозирана енергия. Отвътре ме пори викът. Аз се изправям. Разпервам двете си ръце. Заемам възможно най-стабилния стоеж. Разкрачена. На върха на болката и на екстаза. На върха на надеждата и отчаянието. Поемам дълбоко въздух и малко след това остъргвам дробовете си, и пак. Опъвам всяка здрава гласна струна. Прицелвам се високо в червено-зелените облаци. Обелвам ябълките на очите си и, озъбена, до скъсване разтягам загубилите цвят, напуканите ми, безсрамни устни. Крещя. Пищя. Приказвам глупости. Ненужни мръсни думи. Напъвам се да го родя. Да дам живот на оня вик, на собствения си живот.
И тръгва той. Задава се. Преносен. Натежал. Сърцераздиращ. Останала без глас – издишвам, вдишвам.
–Не се предавай! Изхвърли го! Изреви го! Изплачи го! Изроди го! Изпей го! Изсмей го! Изживей го! Ако трябва, с върха на ножа Цезаров сечи и го пусни на воля. Да види този бял-бял свят със черните му сенки. Давай! Ти можеш всичко. Можеш да предизвикаш своя господ-бог. Да го разпънеш и сетне да го създадеш отново. И без да си готова.
За себе си го направи!
За Богаааааааа ...