автор: artoa13

Нарцисът бързаше да се покаже, да се огледа в локвичката до бордюра и, вече прецъфтяващите кокичета, да зяпнат от удивление, но нещо му пречеше.
Когато най-сетне се измъкна, всичко му изглеждаше непознато, но най-важното беше, че неговото огледалце го нямаше.
А как обичаше да се облегне на пътеката и да се любува на себе си. Но... някой я беше поправил, а наоколо се люлееха далеч по-едри, още неразцъфнали лалетата. Той се загледа в най-близкото и видя огромна капка между листенцата. Тя отразяваше жълтото му лице изкривено, сякаш се цупи или протяга напред устни за целувка.
Това аз ли съм? - запита се той. - Да не би да остарявам? Сигурно е от сбитата почва.
За пръв път той не се хареса и упорито ден след ден се навеждаше, за да се разгледа по-добре.
А лалето разцъфтя и си мислеше, че жълтият хубавец иска да го целуне.
Но защо гледа краката ми? - недоумяваше то - Ало, хей, аз съм тук горе...
Но нарцисът продължаваше да гледа надолу и с всеки ден се навеждаше все повече и повече...
Сигурно е болен - си мислеше лалето - и глух на всичко отгоре.
То също се навеждаше, навеждаше, но един ден кацна голям космат бръмбар и червеното цветче се търкулна пречупено. Сега виждаше устните на нарциса точно над себе си.
Заваля.
И докато умираше, нарцисът го целуна.