автор: tomatroev

Плажовете извън охраняемата зона в центъра бяха безлюдни. Малцината, които идваха тук на почивка през лятото, избягваха тези места, черните пясъци не им харесваха. Смятаха ги за мръсни и ако случайно, минавайки, по краката им полепнат такива песъчинки, гнусливо се чистеха от тях, като че ли е някаква кал.
Но това съвсем не беше кал.
Ако посипеш върху лист от тетрадка шепа черен пясък и поставиш под нея магнит, песъчинките върху хартията оживяват, изправят се като малки човечета, скупчват се около двата полюса на магнита или, обратно, се подреждат в големи концентрични кръгове. Песъчинките образуват странни, загадъчни, сложни фигури, сякаш са ситни стружки или железен прах.
Всъщност е точно така, тези пясъци са железни, но тогава още не знаехме това и се мъчехме да разгадаем тайнствената сила, скрита в тях.
Взели в шепата си пясък, ние се взирахме внимателно в него. Той бе наистина тъмен, черен, но не съвсем: имаше и по-едри, обли или овални изумруденозелени зрънца, други, по-дребни, бели и дори червени, не толкова гладки и най-ситни, почти неразличими, сиви и черни / точно те се полепваха по магнита /. И все пак – съвсем не бе ясно как и откъде се получава оня искрящ, не просто черен, а наситен, дълбок тъмносин цвят!
На север плажът става по-широк и равен, но е също толкова безлюден, осеян единствено от стъпки на чайки и гларуси: безброй клиновидни отпечатъци, малки знаци като букви, неразгадани от никого надписи върху пясъка.
Ние рисувахме върху него с пръчки.
Кой през лятото не е написал поне веднъж името си върху мокрия пясък или нещо друго, дори някоя глупост, забавлявайки се така?
Струва ти се, че си надхитрил морето. Вълните, колкото и да се опитват, не могат да изтрият написаното... И точно, когато най-малко очакваме, идва голяма вълна и, подигравайки ни се, сякаш на шега, залива целия бряг, заличава всичко, направено от нас с такова старание, просъсква в нозете ни и лениво се оттегля.
Когато тази игра ни омръзне, се прехвърляме по-нагоре и рисуваме върху сухия пясък, покрит с тънка твърда кора.
Веднъж Братовчеда Драго започна нова, голяма и по-сложна рисунка, все едно върху цяло платно, като истински художник. Той нарисува глава на момиче: първо нежния овал на лицето, след това оформи главата, челото, очерта коса с бретон над челото и спусна буйни къдрици от двете страни, а накрая добави две бадемови издължени очи с точки в средата, чипо носле и извита нагоре малка дъга, вместо уста, толкова сполучливо, че лицето на момичето, усмихнато, оживя – и сякаш, че се усмихва.
После продължи тези линии и нарисува рамене и тяло, след това с широки овални извивки направи голям ханш. Аз не знаех крака ли ще има момичето надолу или опашка като русалка... Но след кратко колебание, Братовчеда Драго реши да се придържа към стилистиката на натуралистичната живопис и започна да очертава два крака, ала не протегнати, изпънати един до друг, а а малко раздалечени и присвити в коленете.
Започнах да схващам замисъла.
Сега следваше най-трудната и важна част от творбата. Той изтрива на няколко пъти / тоест, заглажда пясъка с ръка / и наново рисува с пръчката, докато успее да оформи добре двете бедра, коленете и по-надолу. И дали, защото не му стигна търпението или за по-шик, не знам, но вместо да нарисува глезени, ходила и пръсти, над които трябваше още доста да се мъчи, обу момичето в нещо като три-четвърти ботушки с дебел ток, макар иначе тя да си беше гола...
Най-сетне Братовчеда Драго се изправи да огледа творбата си:
- Ей, ами забравихме ръцете! – сети се той.
Тях надраска набързо, не толкова старателно – пришити като водопроводни тръби към раменете и малко изневери на стила си, доближавайки се по-скоро до френския модернизъм. Но важното бе, че обхванало несръчно с длани коленете си, момичето сякаш се опитваше още повече да разтвори краката си пред нас...
Без съмнение една много съблазнителна поза! Ала за нашият художник това явно бе недостатъчно, имаше още какво да се желае, тъй че той се зае да оформя на готовото момиче не нарисувани, а вече „истински” гърди от мокър пясък, тоест извая две купчинки, каквито децета правят с кофички. Накрая и това му се видя малко, нещо в цялостният облик куцаше, недостигаше, и той взе, че нарисува върху главата на момичето широка каубойска шапка.
Това вече бе върхът!
Какво повече можеше да се пожелае?
Изправени, мълчешком се любуваме на завършената творба.
Пясъчното момиче лежеше пред нас по гръб, разтворило крака.
- Хрумна ми нещо! – каза Братовчеда Драго. – Виж сега какво ще направя...
„Боже мой, това е възмутително!” - чувам сега гласа на дамската читателска публика.
„Какво, какво е направил, мамо?” – опитва се да разбере детската аудитория.
Тогава се намесват и татковците: „Нищо, нищо, казват те небрежно, какво сте се разкудкудякали... Направило го е момчето и толкоз! Нали трябва да опита по някакъв начин...”
Братовчеда Драго наистина направи една дупка, нали разбирате, точно на онова място, оформи я, събу шоротите си и, легнал по корем, сръчно вкара каквото трябва вътре, а сетне започна да извършва ония движения, които природата ни е програмирала да правим съвсем инстинктивно.
По онова време му подражавах във всичко. Когато му омръзна, той стана и ми даде да опитам и аз. Естествено, не останах по-назад и с изути гащи на свой ред и аз легнах върху нарисуваното момиче.
„Деца не правете това в пясъка!” – бих посъветвал сега другите, както нещо подобно казват по телевизията след едно популярно спортно шоу. Така си е. Черният отвор в пясъка може да е топъл и влажен, но доста ще се поожулите...