автор: mirabilis

На планетата Гея живееха само птици. Това беше най-свободната планета с най-свободните жители – птиците. Основният закон на планетата беше този:
„Каквато и работа да имаш в момента, зарежи я и излети, щом сърцето ти трепне за полет.”
Този закон малките птичета научаваха още преди да са се научили да летят. С този закон майките им ги приспиваха вечер. С този закон те политаха за първи път. С този закон умираха.
И никой не им се сърдеше, че излитат точно сега, а не след малко и че се връщат точно сега, а не по-рано. Защото това беше най-свободната планета.
И който изменеше на този закон – имаше си наказание. Но никой не подозираше за него, защото всички спазваха закона и всички бяха щастливи.
Пати не знаеше за наказанието. И сигурно затова си позволи да пристъпи закона. А наказанието беше тежко.
Пати живееше в едно гнездо с още две птичета – едното малко и безпомощно, а другото – голямо и безпомощно. Тя беше щастлива птичка и често летеше далече, далече, сама или с други птици от други гнезда. Излиташе, когато сърцето и трепне и се връщаше уморена и спокойна.
Така минаваха дните. Докато един ден...
Един Пати се канеше да излети, но точно тогава малкото птиченце се разплака. То не можеше още да лети. Сигурно беше гладно. Или пък нещо го болеше. И Пати реши да остане в гнездото. Какво толкова – и утре можеше да лети. И тя остана, гушна в себе си най-малкото птиченце, запя му и го приспа. И Пати заспа – спокойна и щастлива, че е направила нещо добро. Само в съня и се мярна някаква тревожна мисъл и бързо изчезна, но сънят и вече не беше същият. На другия ден Пати разбра – едно перце, едно съвсем мъничко перце бе изсъхнало. Отвън нищо не му личеше, но тя не можеше да си служи с него.
– Голяма работа – мога и без него! – помисли си тя и веднага забрави тази неприятност.
Всичко си продължи нормално, както винаги, докато един ден...
Един ден Пати тъкмо размаха крила, за да излезе, когато чу една тъжна въздишка. Въздишаше старата птичка. Тя беше много стара и много самотна и вече не можеше да лети. Пати се замисли – колко ли е тъжно да си съвсем сам в гнездото (защото най-малката птичка вече си летеше) и да не можеш да видиш целия широк свят? И реши да остане. Двете птички много пяха, много се смяха.
Но на следния ден Пати откри още едно изсъхнало перце.
– Много важно! – помисли си тя. – Аз направих нещо добро. Аз бях длъжна!
Тя още не знаеше за наказанието.
И Пати свикна често да забравя закона. Тя бе доволна от себе си, защото правеше добро. И се чувстваше права, макар че започна да се досеща за наказанието – много перца изсъхнаха и на нея и беше трудно да лети. Но тя бе измислила нов закон и с него се чувстваше по-велика от другите птици: „Когато сърцето ти трепне, не излитай, ако си нужен на някого. ” И нещата си вървяха все така. Пати бе станала много неспокойна, но още не си даваше сметка за това. Най-много и тежеше, че не може да се вижда с другите птици. И тя ги лъжеше:
– В гнездото ми е добре, сърцето ми вече не трепка, не ми се лети...
Докато един ден...
Пати пак се канеше да излети – за пръв път през тази седмица. Вече не можеше да издържа. Но точно тогава старата птичка я помоли:
– Почисти ми с човчица крилцата, може би и аз ще излетя.
Сякаш някой хвана сърцето на Пати с нокти и го стисна. Някаква тъмна мътилка я изпълни цялата отвътре.
Но нейния закон, този, който тя бе измислила, я спря. И тя остана. Задушаваше я страшна мъка, че не може да излети. И в същото време и беше тъжно за старата птица, защото знаеше, че не може да и помогне, колкото и да чисти крилцата и. Но не можеше да и го каже.
През нощта Пати излетя от гнездото. Летя дълго, напосоки. Върна се изморена, но не беше щастлива.
Вече доста перца бяха изсъхнали. Пати не беше същата, но не можеше да се спре.
Всичко продължи така- Лошото бе, че законът на Пати започна да действа на цялата планета. Сега това бе планета с два закона – на свободата и на дълга. И не беше вече най-щастливата.
Но имаше все пак нещо хубаво, - младите птици не се починяваха на закона на Пати. Да те бяха свободни и щастливи.