автор: Agaq

Лъхна я отровения въздух на сяра, от който й се догади. Почти пипнешком се върна към вратата и побърза да я затвори след себе си. Изтича нагоре по стълбите и вдиша с пълни гърди от студения януарски въздух. Петдесет стотинки бяха много за мизерна тоалетна като тази.
"Трактат за кучката" беше полу залепен афиш на сградата пред нея. Някой се беше постарал да го доукраси и художествено изрисува с така известна и гравирана почти навсякъде трибуквена дума.
"Неможаха ли да измислят нещо по-добро?"- Писнало й беше от скандалите в политиката, на улицата, жълтите вестници и медии, дори в ежедневните обяви. "Скандалът продава, скандалът продава"... някой крещеше тези думи в ушите й, за да й ги втълпи.

Палтото й беше овехтяло, едва се долавяха формите на стари рисувани карета. Ръцете й се топлеха в скъсания хастар на джобовете и упорито стискаха последната й монета. Нямаше работа, нямаше храна, нито дом и никакви права като гражданин. Вече две години агонизираше по тавански помещения с влага и мухъл, задоволяваше се с каква да е работа, а сега нямаше нищо освен улицата и железния лев в юмрука си. Ако можеше с малките си юмрючета да раздава правосъдие,ако можешеее ей...
От слабост я боляха мускулите. Студът допълнително сковаваше тялото й. Посинелите й устни изпъкваха на бледото лице. Не помнеше от кога не беше яла - два, три дни или повече? Стомахът й се беше свил на топчица и точно в този момент тя не изпитваше глад, имаше нужда да се скрие на топло, да се отпусне и поспи.
"Ще отида на гарата" - помисли си тя. "Там поне е топло и мога да поседна някъде. Ами после? После какво ще правя? Къде ще прекарам ноща?"
Тя не обичаше улицата, макар улицата да я обичаше. Накрая винаги се оказваше очи в очи с нея. "Ами ако се самоубия? Какво ще стане тогава? Никой няма да разбере, аз няма да се мъча, един проблем за обществото по-малко и една статистика в повече. Ами да! Защо да не го направя? Не ме е страх. Няма какво да губя. Ще го направя! Още днес, още тази нощ или... сутринта, тогава има по-малко хора...? Ако го отлагам във времето - не съм готова да умра... Защо не съм? Кой е този глас, който се съпротивлява в мен? Халюционирам! Не мога да чувам гласове. От глада е. По дяволите! Бях се зарекла повече да не използвам тази дума. Не я използвам - само си я помислих. Какво толкова?! Всеки си мисли разни неща, а казва други. Да говориш си е жива форма на лицемерие. Или поне да говориш това, което не мислиш. Добре им е на животните, поне не им се налага да се лъжат." - тя се усмихна неволно на мислите нахлули в главата й.
"Ако можехме да си разменим ролите - те да говорят, а ние да мълчим, много повече щяхме да разбираме живота. Можем ли да бъдем по-добри?
Кога човек става по-добър? Когато го налегне глад, мизерия, болести, депресия и самота? Не! Тогава става обезверен. Точно като мен. Качва се на едно високо място и започва да се пита: "Да се хвърля или да скоча?"
"Приятелите" първи го бутат и докато пада, вижда цялата измама на света, в който е живял. С какво се измерва човек? С продажбата. Как ще се котира на пазара, колко пари ще спечели, за колко ще продаде труда си. Парите са единствената движеща сила в света, а някой романтик някъде казал, че била любовта. Бил е сляп и луд, защото само лудите могат още да обичат. Бог им е взел всичко, а им е оставил любовта. Лудият е искрен и в мъката и в радостта си, използва думи, които усеща... обича. Кой предпочита любовта пред парите? В този свят не можеш да живееш с една гола любов. Ако любовта не ти плаща сметките, тя престава да бъде любов. Преминава в едно по-слабо чувство, докато напълно изчезне...

Ботушите й бяха пълни с вода. Ледена. Тя не можеше да движи пръстите на краката си, учудваше се, че още ходи, напук на себе си, напук на обзелите я мрачни мисли, напук на времето и на вас...
Тя е тази, която презряхте, заради сивото овехтяло палто, обърнахте поглед, главите си...
Тя е тази или онази лудата, която тази вечер ще умре от глад или ще се влюби в някой луд като нея, защото няма да има друг избор...