автор: kolebin

Събота сутрин. Телефонът звъни гадно и разбуждащо. Поглеждам с едно око часовника – седем и половина. Милка, разбира се! Страда от безсъние и жадува нестово да помага на изпаднали в беда кучета и други гадини покрай тях. Като мен.
Докопвам телефона.
– Приготвила съм ти торба с хляб и кокали за горкия Нинджан – подхваща Милка направо. – Ще мина да ти ги оставя след десет минути.
Изохках:
– Милост! Поне след половин час.
Нямала време да чака.
През март по туй време си е жива нощ. Време за сън, а не да навличаш дрешки в очакване на никому ненужен хляб. А, и кокали. Преди сто и повече години влачех полузаспалото си тяло – къде в два-три, къде и в по-късни часове – за да я изпращам. Сега съдбата ни направи съседи и гачели е по-зле.
Много бившето гадже прехвърли към мен тежка торба ведно с обичайни обвинения. Че е престъпно да храня милото кученце през ден-два.
– И след двайсет и два е доволен – измърморих. Тя, слава богу, не ме чу, заета с метереологичната, както казват, обстановка.
– В тоя сняг, горкото куче...
– ...е нещастно и премръзнало – помогнах с удоволствие. Почвах да се разсънвам, май от снега – той се ръсеше и топеше между жалката ми ризка и врата. Откак зарязах ските и преминах на пързалки с кола, не се любим твърде.
– Точно така! – решително потвърди тя. – Моите котки например...
– С котките не съм в час – прекъснах дълга тирада, – но за Нинджи по-хубаво време от това няма.
Една жена науми ли си, че милото кученце е и горко, няма спасение. Та се съгласих и хукнах да се спасявам. Поне от мартенските несгоди.
Милото горко кученце тежи към седемдесет килца и я мрази повече и от мен. Когато ме будят посред нощ.
– Не е честно – недоумяваше добрата самарянка. – Катерех джендемите по Витоша и го хранех цяла седмица, докато ти се вееше незнайно къде, а той...
– Според него ти си виновна за отсъствието ми – обясняваше печения спец по кучешки терзания.

Моето куче! Диво и независимо – що ли казват, че кучетата и господарите им си приличат? – то не ме бръснеше за пет стотинки. Да изпълни заповед? Айде, бе! На часа правеше обратното. Е, след пет-десет минути – стига да не напирам – скланяше на отстъпки. Но по собствена воля, да е ясно! „На ти Балкан, на ти балкански пес!” – мърморех ядно след несполучил опит да му вкарам нещо в твърдата кратуна. Нали знаете, хватките с носене на пръчка и други гяволии. А току се усетиш как лазиш с пръчка в уста, а той ти гледа сеира. Да повтори? Таратанци!
Та си мисля, че изненадата по едно време беше много взаимна. Обстоятелства разни, едно от друго по-гаднярски, ме изритаха от Балкана и ме стовариха насред милата ни, мръсна и негостоприемна столица. Бе като последна траншея в отбранителния бой, но армията ми – досущ като оная на Паулус при Сталинград. Нейсе!
„Що и гадината да страда?” – си рекох по това време и го отпратих обратно в родния кучкарник. Големия шеф щеше да го върне към волния живот из планините. Хем някое стадо да пази – на каракачанките им е в кръвта, хем... така де, поне той да живее нормално. Успокоих се за бъдещето му и запраших по свои си работи из чужбинско. Точно двайсет и два дни по-късно се прибрах и първата ми работа бе да питам – телефонно – как вървят нещата с Нинджи.
– Ела да си го прибереш – беше отговорът. – Това куче друг господар не може да има.
– ? – разните възклицания бяха все с въпросителна интонация.
– Докат те нямаше хапка не сложи в устата си.
– Двайсет и два дни?
– Толкоз.
Бях на километри от кучкарника (е, така ми се струва), когато чух отчаяно-възмутения му вой: „Айде бе, докога ще те чакам!” Изхвърча като торпила от затвора си и едва не ме просна по гръб – мечешките радости са опасно нещо. Вкъщи („Извинявай, приятелче, тук скапаните апартаменти са заместителя!”) първата ми работа бе да напълня една паница, горкият, кожа и кости беше. А той, вместо към балкона и паницата, бавно се запъти към мен. За пръв път откакто се помня, сложи глава на коляното ми. Доста време стояхме така, с огромната черна глава на коляното ми, с погледа на голямите кафяви очи, вперени в мен с израз на непоколебимо доверие... и аз, почти просълзен, да му шепна несвързани приказки: „Да, моето момче, пак сме заедно!”
– Да, ама не е куче за град – оплаках се няколко дни по-късно. На бивщата му стопанка, наминала да ме види. Само мен, май й изглеждах по-безопасен. Щото от него вече я било страх. Може пък да е права – си рекох. Те, животинките, по-ясно усещат предателствата.
– Защо? – запита бившата стопанка. Била виждала и каракачанки по улиците.
– Да, но те не знаят, че има планини и цели дни скитня по хълмовете, сърни, дето да гонят... истински живот. Влачат се немили-недраги, увесили нос и уши. А той не забравя и се бунтува.
– Срещу теб?
Не беше срещу мен. На улицата с безразличие подминаваше хора, зает с препикаване на дърветата по пътя ни, но при среща с други – яростно нападаше. Държах го изкъсо, взех му намордник (след няколко ожесточени секунди го смъкваше) и внимавам-не внимавам – на някой ъгъл ужасен минувач се озоваваше срещу зиналата паст на звяр, който влачи безсилния си собственик.
– Никога не е бил такъв – рече старата му стопанка с интонации, които сочеха в кого е вината. И, човек, който умее да разчиства дребните проблеми в живота (та едно нищо и никакво куче ли ще й се опре?), начаса измъкна предложение: – Защо не го приспиш?
Поколения наред бяха изграждали каракачанката – да пази поверените му животинки от всякаква заплаха, била тя вълк или човек. Да е груб и див, но сигурен водач. Така де, не беше като пухкавите, обичливи песчета, дет се гушкат в чужди обятия. Всъщност двамата си приличаме. И аз бях див, а на разни смирени молби отговарях с „А глей си работата!” Не държах за ръка и не поглаждах склонена на рамото ми главица. В тия вълчи времена има къде по-важни занимания. Тъй си мислех. Сетне, сетне и аз не ядох двайсет и два дни, речено символично.
Тук някъде беше срещата и разминаването между две поколения. Тя беше кръвна рожба на вълчите ни времена, по-безпощадна от двама ни с Нинджи вкупом. Можеш ли да предадеш едно куче, ръцете ти са развързани за всичко – да зарежеш майка или дете, примерно. И да заживееш щастливо нейде другаде. Да, рекох си със завист: има щастливи и необременени хора, в съзвучие с времето.
А аз си влача топуза на врата – куче, моето куче. То мрази този град и което е по-лошо – с право. Значи трябва да променя нещата, стъпка по стъпка, както казват. Първо на курорт из Витоша – „ще прощаваш, момчето ми, засега сал един двор.” Сетне ще дойде лято... сетне може то да ме спасява около себе си. Човек никога не знае какво му носи идния ден и не е зле да имаш до себе си верен приятел. И много често всяко зло – на пръв поглед – е за добро.
_____