За съвременния човек има едно нещо, по-страшно от смъртта и то е да остане без работа. Но както има хора, които рядко се замислят за смъртта и никога не са изпитвали онзи странен, среднощен ужас от нея, така има и хора, които никога не са изпитвали страха от това да останат без работа.
Сашо Иванов беше един от тези щастливци.
Още след завършването на икономическото си образование, профил застрахователно дело, той попадна в една международна застрахователна компания, която тъкмо стъпваше на българския пазар. По правилото, че първите или печелят много, или губят много, Сашо спечели много. Австрийският шеф го хареса и той започна да расте в йерархията. Седем години по-късно, на трийсет и две, Сашо вече беше директор на отдел „Важни клиенти”, притежаваше собствен мезонет на булевард „България”, кокетна къща в Синеморец и тъмносин джип Опел Антара. Вечерите Сашо най-често прекарваше пред плазмения си телевизор, на който, в периодите между гаджета, обичаше да гледа порнофилми с висока резолюция. Сашо смяташе, че обича секс с жени, подводен риболов, отлежало уиски и релакс-музика. С времето, обаче, жените все повече го отегчаваха и периодите между гаджета ставаха все по-дълги. Една вечер, след раздялата с поредната Катя, Мая или Ради, докато мастурбираше ожесточено пред еднометровата плазма в спалнята си, Сашо стигна до извода, че освен жените, на него са му опротивели също така риболовът, уискито и релакс-музиката.
Силно притеснен от това прозрение – толкова притеснен, че да прекъсне недовършената си работа – Сашо скочи от леглото и набута в уредбата си диск с хард рок. Осени го надеждата, че може би вече не харесва релакс музика, а харесва нещо по-така. Само няколко акорда на Ди-Си го убедиха, че и това не беше решение. Той ядно изключи уредбата, довърши мастурбацията под звуците на пъшкащите порноактриси с напудрени, избръснати слабини, след което извади от барчето с алкохола бутилка водка „Финландия” и се напи като талпа.
***
Следващият ден бе сряда, пикът на седмицата. Сашо се довлече на работното си място, изпи три убийствени еспресо и седна на бюрото си в ъгловия офис с изглед към двора. Седна бавно и внимателно, за да не пречи на главата си да страда, разтвори пред себе си някакви документи и започна да се прави, че работи. Около единайсет имаше някаква среща с важен клиент, която отложи. Секретарката му го погледна озадачено, когато и каза, че „трябва да довърши един доклад за борда на директорите” – тя знаеше добре, че Сашо никога не пишеше сам докладите за борда.
После той затвори вратата на офиса си и започна да мисли. Мисли дълго и реши, че може би вече не харесва жени. Може би вече харесваше мъже? Сашо спусна щорите на панорамните си прозорци и изрови от Интернет някакви клипове с гей-порно. В следващия половин час неистово се опитваше да мастурбира на тях. Нищо не се получи. И това не беше.
Денят превали и свърши без никой да отвори вратата на Сашо. Без никой да го попита как се чувства. Без дори никой да го попита какво точно прави. Всички знаеха, че Сашо винаги имаше важна работа. Около седем Сашо се прибра у дома и отново се напи – този път с уиски.
***
В четвъртък Сашо внезапно намери решение на своя проблем. Големият шеф бе уволнил двама инспектори от друг отдел и те дойдоха да го молят за съдействие и застъпничество. Сашо само мълчеше и кимаше леко, защото при всяко поклащане на главата му в нея гърмяха фойерверки. „Добре, ще видя какво мога да направя”, повтори той около трийсет пъти, без да чуе и дума от онова, което двамата притеснени мъже му говореха. Но Сашо успя да види „нещо” в очите им – онзи разтрисащ страх, че ипотеките им ще „изгорят”, ще загубят сивите си, лизингови тойоти, любовниците си, а може би дори – жените и децата си... Сякаш са осъдени на смърт, помисли си той, бедничките идиоти, нещастните роби на нашето време – самозаробващи се, самодоволни, бездуховни, нещастни и объркани! Такива сме, такъв съм и аз и нищо никога няма да се промени! Един роб не може да бъде щастлив! Смъртта е по-добра от такъв живот!
Сякаш са осъдени на смърт! И Сашо реши – ако смъртта е по-добре от всичко това, и ако да останеш без работа беше равносилно на смърт, тогава той, Сашо Иванов, щеше да остане без работа!
След внезапното и окончателно решение на Сашо малко му олекна, но дойде ред на детайлите. Сашо мразеше детайлите – той обичаше „the big picture*”, затова и беше началник. Винаги оставяше детайлите на робите от по-ниските касти. Представи си как казва на Павел от „Анализи”: „Павка, ский сега, трябва да остана без работа, можеш ли да направиш едно анализче и да ми предложиш най-ефективния подход?”
Да, the devil is in the details**, и в случая Сашо нямаше как да се отърве, трябваше сам да пообщува с дявола, трябваше сам да си свърши работата. Сашо започна да обмисля варианти. Можеше да си подаде оставката – но това, заключи скоро той, би било вид „самоубийство”, а самоубийството бе в разрез със Сашовите християнски ценности. Не, трябваше му нещо друго – например трябваше да умре от естествена смърт. След известен размисъл по този вариант, обаче, Сашо стигна до извода, че единствената естествена смърт в настоящия контекст бе пенсионирането – което при него се очертаваше след около трийсет години. Не, не ставаше – до тогава той щеше да бъде напълно полудял, един завършен, вечен роб, изживял живота си като роб, една пропиляна душа без бъдеще. И тогава Сашо се сети за последния, за единствения начин – той трябваше да предизвика собственото си „убийство”. Сашо изрови договора си от папката с лични документи и скоро намери точния параграф – 7а: „Фирмата има право да освободи без предизвестие служителя, ако той не се яви на работа повече от 5 работни дни без уважителна причина.”
Сашо погледна часовника си – беше 12 на обяд. Той грабна кожената си чанта и излезе, без дори да каже довиждане на секретарката.
***
В колата на път за вкъщи Сашо беше в приповдигнато настроение, вече мислеше за предстоящата си „смърт” и за спасението, което тя щеше да му донесе. Не му пукаше, дали имаше живот след смъртта – всичко, всичко щеше да е по-добре от робството! Той започна да смята. Пет работни дни. Това означаваше утре, петък, после събота и неделя са изгубени, за жалост, след това понеделник до четвъртък. Следващият петък можеше да отиде да си събере нещата в кашонче, както бе виждал да правят уволнените юпита по филмите.
Но това бяха цели седем, седем дни! Подяволитеподяволитеподяволите и дяволите и техните детайли! Сашо съжали, че не бе взел решението в неделя вечер или – дори в понеделник сутрин – така щеше да си спести един ненужен уикенд. От ляво мерна огромната, жълта сграда на местен супермаркет. Зави рязко, като почти прегази някаква баба с пазарска торба, влезе в паркинга на магазина и спря на мястото за инвалиди, точно пред автоматичните врати. Вътре, докато пълнеше количката с различни видове алкохол, джънк фуд, френски сирена и испанска шунка, той няколко пъти чу как по високоговорителите молят „собственика на син джип Опел Антара с регистрационен номер 1212 да премести колата си от мястото за инвалиди.” Това му напомни да вземе и бутилка „Узо 12” – по принцип не обичаше узо, но нали сега щеше да умира...
В 13:32 Сашо влезе в апартамента си, пусна водата във ваната, пъхна един от по-новите порно-филми в дивидито и отвори бутилка Чивас. Очакваха го седем дни за убиване преди да може самият той спокойно да умре.
***
Когато, в петък, една седмица по-късно, Сашо влезе в офиса, той беше отслабнал с около пет килограма от постоянното напиване и повръщане. Членът го болеше от изтезанията, които към края на периода на доброволното му затворничество бяха станали неистови, защото малкият отказваше да се подчинява. Под очите Сашо имаше черни кръгове, а под мишниците на бежовия му суичър от Le Coq Sportif се очертаваха петна от засъхнала пот, защото в действителност това беше суичърът, който Сашо навлече на голо след онази първа и единствена вана предишния четвъртък.
Беше около обяд и по коридора Сашо не срещна никого. Празно беше и бюрото на секретарката му. Той измъкна един празен кашон от принтерна хартия, отвори чекмеджето си и бързо нахвърля вътре личните си вещи, а от бюрото събра няколко снимки, на които се гмуркаше или се припичаше на слънце пред вилата си. Точно когато приключи, телефонът на бюрото му иззвъня. Позна номера на Големия. Сърцето му радостно се разтуптя – най-после, всичко, което трябваше да изтърпи, щеше да придобие смисъл! Вдигна слушалката. Да, разбира се, каза, идвам веднага. После взе кашончето и се запъти към другия ъглов кабинет – онзи двойния, с изглед към планината.
Големият седеше зад бюрото си и, когато Сашо влезе, вдигна очи от Файненшъл Таймс и го погледна над очилата си.
- А, върнал си се? Какво е това кашонче?
Сашо за момент се обърка – очакваше крясъци или най-малкото – строго съскане.
- Ми събрах си нещата...
- А, значи казали са ти вече? Добре, добре...
- Мииии... – измънка Сашо.
- В сила от утре, Сашо.
- Добре.
- Вече съм разчистил нещата си, довечера излитам за Виена, после – направо за Сидни! Не ми дават и ден за почивка!
Сашо гледаше, слушаше и не можеше да разбере за какво говори дъртият.
- Ама, ама... аз...
- Не се бой, момче! Ще се справиш! А и с новата заплата можеш да теглиш веднага кредит за яхта! Нали си падаш по гмуркане!
Сашо мълчеше, а ужасът бавно вледеняваше цялото му тяло.
- Хайде, остави кашона тук – утре ще си подредиш нещата, все пак, още не съм си тръгнал! – захили се лукаво Големият.
- А за това, дето ме нямаше... – как така... – изхърка Сашо, с последна надежда.
- А, Мима, секретарката ти, каза че имаш нужда от почивка и аз ти одобрих служебно отпуска. Ама ей, хвана последния влак, че сега като Изпълнителен на холдинга – бял ден няма да видиш! – и старият отново се изхили, че даже и намигна.
Последната надежда напълно се разсея в огромните прозорци с изглед към планината. Сашо бавно остави кашончето в ъгъла, до калъфа със стиковете за голф, излезе от кабинета и затътри крака към своята стая. По пътя се отби в тоалетната да повърне.
-----
*англ. „общата картина”
**англ. „дяволът е в детайлите”