автор: MaCTePa

На гости у Флори би могло да бъде нещо като терапия. Нещо като интеграция в обществото. Реабилитация също е една от тези кофти думички, които ти се иска да зачеркнеш и да започнеш отначало.

На гости у Флори е едно добро начало. Отиваш няколко пъти на кафе у Флори и вече познаваш целия квартал. И целият квартал те знае, никой не те познава искам да кажа, но вдъхваш доверие... На гости у Флори пиеш кафе сякаш от години си купуваш вестник при Чичо, хляб, джин и тоник от Пепи отсреща и всяка неделя Деда-ти-Цветан с колелото ти кара мляко от село, звъни три пъти на домофона и те чака долу, пред входа. А ти си тук едва ли не от вчера, и не се знае за колко (дълго), но просто си бил няколко пъти на кафе у Флори.

С Флори се запознахме в нощния влак. Една банда женени с деца, роднини и приятели отиваха на сватба предполагам и бяха запазили почти целия вагон за пушачи. Нерезервирано беше само купето в което заварих Флори. Попитах за свободно място и тя ми посочи седалката отсреща с такава блага усмивка, сякаш самият Младоженец е дошъл да се чукнат и да я поразпита как е, що е. Впоследствие ми даде да разбера, че някакъв тип и се лепнал на автобусната спирка и я проследил чак до влака, дори го видяла да се мотае в коридора пред купето и тогава аз съм се явил един вид като Спасител (Няма да крия самодоволството си и ако този, който чете сега повдига вежда - не ми пука особено. Стига да не се прозява като мен в момента.). После в нашето купе се настаниха две първи дружки, самата Радост и Веселие, един пуфтящ старец и едно момче-спортистче. Флори, заедно с мацките, ме спечели окончателно, когато и тричките запалиха по цигара. Дядото се повъртя, пуфтя и като разбра, че не му е мястото във вагон за пушачи, си взе торбичката и се изнесе. Тогава скромният разказвач на тази история си свали слушалките, затвори зелената книжка, която се правеше че чете и рече: “Не ви е срам, изгонихте бедния човечец...” – но така и не успя да довърши мисълта си, защото тия трите само това и чакаха, някой да каже “копче”, и си плиснаха смеха да потече и в коридора, да зелее целият ми свят обърна ти, и сърцето мии... Ей, човече, казвам ти, няма за мен по-сладка музика от тази, три такива сладурани да си плиснат смеха. Направо като гръм в пустиня. И сега, като пиша това съм се ухилил до ушите, трябва да знаеш – такъв смях... После, ако искам, мога надълго и широко да разправям как убихме цели два часа на Подуене, докато дойде полиция и линейка, докато откачат вагона, в който внезапно починал някакъв човечец, докато се изпише по една кофа мастило от свидетели, кондуктори, началници движение, стрелочници, кой ли не... Да разказвам какво си говорехме, на какво се смяхме през тези 12 часа до Бургас, за колата разредена с водка, която мацките извадиха отнякъде, за танците, как се чудехме откъде да вземем още пиячка, – няма смисъл. Ще кажа само, че накрая всички си разменихме телефоните и се разделихме щастливи, че всеки има какво да разкаже на своите приятели. С Флори обаче се случи да живеем един под друг.

Флори ни уреди квартирата, в която сме сега с един приятел, и както вече казах – съвсем случайно тя живее на горния етаж и прави най-хубавото кафе в цяла София. В момента седнала срещу мен, огряна от утринното слънце, тя изпуска дим от цигарата си и ме пита:
– Мляко?!
“Не мерси.” – казвам.
– Интересно, как ли ще ме изрисуваш ти мене?!
“?!”
– Ама нали знаеш, трябва все пак да има портрет на героя... Мен как ще ме изографисаш?
И ето, аз го правя моментално, веднага:
Флори, ти за мен си единствения останал в градското езеро трътлест ЛЕБЕД.
Хареса и. Флори е пълничка но се пресяга, взема каната за мляко и ми налива с такава лекота, сякаш каната, и чашата, и масата, и всичко на света си е просто част от нея – продължение на пухкавите и ръчички...
Засега – толкова. Допиваме си кафето и отивам на работа съм все пак.

Онзи ден тъкмо се прибирам от работа, хвърлям си ключовете на масата, и Флори ми дрънчи отгоре по тръбата на парното. Измивам се, преобличам се и се качвам, а тя ме посреща на вратата с думите:
– Къде е топката?
– К’ва топка бе Флори?
– Донеси ми топката!
– К’ви топки, к’ви чудеса бе Флори?!
– На твоята тераса, миличък, има една бяла, футболна топка на черни квадратчета. Бъди така добър да я донесеш на кака си Флори!
– ?! Ма аз нямам никаква топка. Откъде я измисли тая топка???
– Имаш топка на терасата иди я донеси!
– Откъде да я взема тая топка бе Фло, полудя ли, нито аз, нито Цеци има футболна топка. Ако имаше топка в квартирата, отдавна да се е чуло...
– Слушай ме какво ти говоря! Имаш топка на терасата – иди ми я донеси! Просто го направи! Хайде, за “Дебелата Лелка”.
Какво да я правя - отивам вкъщи, излизам на терасата и що да видя: А, топка, - бяла, футболна топка на черни квадратчета. Нося я горе на Флори, а тя ми се подсмихва, грабва я топката от ръцете ми и я тупва два пъти на идеално чистия си килим. Без обяснения. Аз я гледам и не мога да включа, тръгвам след нея навътре по коридора, обаче не се сдържах и я попитах, какво ти питане – примолих и се с триста зора да ми обясни откъде се взе тая топка на нашата тераса и откъде тя знае, че на нашата тераса има топка. Питам: тя ли я е хвърлила там, а нашта Флори ми се смее. Залива се от смях...
– Не, не.. – налага се да изтърпя още няколко минути смях до скъсване и нездрава кашлица. – Не, миличък, някои неща си имат съвсем простичко, рационално обяснение!? – казва дяволито подсмихната и ме изчаква да осмисля думите и (на това се вика подсилване на въздействието).
– Просто момчетата от блока днес ритаха мач и Кирков без да иска качи топката на вашата тераса – нали нямаш нищо счупено?
Повдигам рамене.
– Е, добре... оставям те да се събереш и да се подредиш, в хладилника има биричка... Аз отивам да им върна топката.
Тогава без да се усетя извиках след нея: “Стой!”
Настигнах я и взех топката от ръцете и. Излязох на площадката зад блока и намерих пичовете насядали на пейката. Нямаха нищо против да поритам с тях, дори напротив. Ритахме до тъмно, а Флори не мръдна от своята тераса – гледаше ни без да вика за никого и сияеше от щастие. Утре след работа пак ще поритаме.