автор: papacot

С две токчета по пресния паркет
една жена написа “сбогом, мъко”.
И без целувка, в гръм на фойерверки
отлитна като шапчица от вълк.

Но космосът бе глух за мелодрами.
(От многото избухвали галактики).
Сама облиза страшните си рани
и запълзя по колене и лакти.

Изправи се, когато я повдигна
един немалък принц, но очарован.
Потулиха се в лунната енигма
опитомените лисичи корени.

А осмият Мартин на сън проплаква
там долу под самотната си пролет.
Петел изкукуригва. Тръгва влакът
към спирка “Разменихме ролите”…