автор: 1204

Слово извайвам - нали съм умница.
Смуча и суча направо
на небето от мъдрата цица.
Комети ме любят съвсем опашато
и дъх си поемам само когато
стигна до Рая, а там
сам Господ ми сторва икрам.

Дебнат ме яростно рими,
напълно и страшно незрими.
Доволно потръпва, въздъхва сърцето:
подобно хлебарки
във стройна кохорта
достигат те мойта аорта.

Над нежни и смели куплети,
пречисто във сълзи облети,
заварва ме мракът и днес.
Човек или пес край бодливата драка
отново ме чака?
Ридаят и рият Пегаси -
и пак ще ги яздя, ега си...

Оригинал:

Поетеса
Думи създавам,
пия направо
от цицката на съдбата.
Звезди обладават ме,
възлизам към Рая,
Бог ми отваря вратата.

Рими не търся,
те ме намират,
сърцето доволно ликува.
Мислите искрени,
от злоба изчистени,
една след друга нахлуват.

С душа избистрена,
от думи пречистена,
над листа заварва ме мракът.
В тъмните храсти
нетърпеливи Пегаси
да ги оседлая ме чакат.