Когато ме освобождаваха,
бе романтично да съм роб.
Обикнах по-добра държава.
Обикнах по-добър народ.
Не питах как ще е нататък.
И кой положи свои кости.
Дори и следващото лято
да го ожънат гостите.
Защото сам не можех. Куцах.
Главата ми бе преклонена.
Но доживях да видя внуци.
И с дядо Йоцо си ги гледаме.
Оттук. Отгоре. От небето.
Дори не мислим да се връщаме.
Че свободата ни, проклетата,
е там, където ни е къщата.