автор: vitoriovitalis

110. Движението

В профил Лабо прилича на аристократ.
Гъста, черна и твърда коса рехаво закрива с небрежен бретон високо и тясно чело. Лицето е тъмномургаво, но не от слънцето, а по наследство. Два-три малки, но дълбоки белези са останали завинаги разхвърляни по бузите му. Носът е тънък и извит - като човка на морска птица. Устните изглеждат моравосини на светлината на новите луминисцентни лампи, инсталирани на площада. Долната е презрително издадена по-напред. Когато наведе очи, с по-тъмните си клепачи прилича на морен светец, постоянно измъчван от някаква греховна мисъл.
Той върви малко прегърбен - като че ли току-що е станал от писалището, където е прекарал целия ден в писане и неуморно творене на шедьоври.
- Най-трудно се пише кратко... – Сякаш доловил мислите на приятелчето, Лабо отронва една случайна фраза от репертоара си.
Двамата точно минават покрай витрината на най-луксозната градска кафе-сладкарница Островът. Вътре няма много посетители. В помещението е задушно и скучно - за разлика от прохладната улица, на която тази вечер сякаш е излязъл целият град.
Момичетата се разхождат на гроздове от по пет-шест бройки, хванати за ръце. Те скришом поглеждат разминаващите се с тях младежи и се разсмиват едновременно с предизвикателна надежда.
Лабо и Вито не им обръщат никакво внимание. Патки !
Зрелите семейни двойки вървят бавно и спокойно, с чувство на изпълнен обществен дълг. Те се поздравяват с леко навеждане на глави, но не спират, за да не задържат Движението.
Ето ги Бата и Лида, хванати под ръка като годеници. Вървят на другия тротоар. Краката на Вито се разтреперват от вълнение. Но баткото само им маха снизходително с ръка, а партньорката му дори не ги забелязва. Момчето въздъхва с облекчение.
На гранитния фундамент край паметника на Героя са се спрели няколко младежи. Лабо изръмжава доволно и се насочва към тях. Чак сега Вито разпознава компанията от Ученическия лагер в планината.
Заекът, Мошеникът и Миро са се облекли с небрежна провинциална елегантност. Въобще не приличат на горски бараби. До тях е застанал висок, почти черен младеж с космати гърди, които надничат от широко разтворената яка на ризата.
- Панчос. – подхвърля Лабо на другаря си, за да го запознае с непознатото попълнение на бандата. Но това е новост само за столичанчето. Заекът и Панчос са съученици и неразделни другари. Къщите им са долепени една до друга на улицата, която води към гробищата на Белвил.
Вито се зарадва на неочакваната среща. Но по-големите момчета се държат на положение - като че ли не е станало нищо особено. Отнякъде изниква и Вадо и се залепва до рамото на брат си.
- Какъв е тоя костюм, бе ! – Острото око на Заека първо забелязва странната дреха.
- Но това е канаваца ! Евалла, Лабо ! – Мошеникът истински е възхитен от дързостта на нестандартния поет.
- Канавация ? Ей ! Лабо Канавацията ! – В пристъп на вдъхновение възгрубият Панчос възторжено удря с ръка рамото на поета. Така лепва за цял живот прякора на мургавия особняк.
Могъщата група тръгва по Движението в широка редица, която няма как да не бъде забелязана от всички. Младежите говорят на висок глас и поздравяват като римляни - с радостни вдигания на ръка, преминаващите покрай тях приятели и познати.
Заекът е нещо угрижен и пръв се отцепва от прекалено шумната вечерна тайфа. Той казва нещо на ухото на брат си. Мошеникът на свой ред леко дърпа недосетливия Вито за ръката. Тримата поизостават от останалите - все едно че са се заговорили с някаква учителка на близнаците от началното им училище.
Докато жената се сети кои са били тия нейни ученици отпреди години, младежите най-безцеремонно я зарязват и бързо се прилепват към две белвилски девици, разхождащи се като нищо не подозиращи гълъбици по топлия асфалт на площада.
- Алба. Приятно ми е.
- Сия. Приятно ми е.
Заекът познава и двете и им представя мъжката част. Вито
отбелязва за себе си, че ръката на така наречената Сия е неприятно гореща и влажна. Смесената компания продължава нагоре по Главната улица.
С крайчеца на окото Вито забелязва, че на металната ограда за пешеходци, извиваща се покрай Музея, са се подпряли Заро, Емето и Пат, люпят семки и ги наблюдават. Той се прави, че не ги е видял. Чувства се пораснал и голям. Къде ще се занимава с по-малките, за които Движението още е недостъпно ! Но почти физически усеща на гърба си враждебните им погледи. Голяма работа !
Другите от лагера явно са се присъединили към навалицата в градинката, която очаква да излезе новата певица на Замбези. Жалко, пак ще я изпусне.
На края на Движението - при гърба на хотела, Заекът се отделя с нетърпеливата Сия надясно. Оттук пътят им води в двора на пустия Колеж, чиито скрити ъгълчета несравнимият училищен любовник познава като петте пръста на ръката си.
Оркестърът на Замбези засвирва Под жълтите листа на старата липа. Мошеникът и Вито застават от двете страни на осиротялата дружка. По-големият решава да започне интелектуална атака.
- Тези дни ми попадна една анкета на Организацията на Обединените Нации. На немски език, разбира се.
- Така ли ? Интересно... – с лека тъга отговаря провинциалната принцеса.
Вито се чуди. Кога Мошеникът е успял да да се запознае с дипломатическата книжнина - след като се е прибрал преди дни от затънтената планина ? Работят хората, не си губят времето ! Впрочем – кога немският език е станал официален за ООН ? Та източните и западните германци въобще не членуват в тая международна организация ! Момчето наостря ухо и се заслушва по-внимателно в лакардиите на големия си учител по сваляне на мадами.
- Изследвали са жителите на 101 държави. По 66 най-различни показатели. Физически, интелектуални, сексуални и така нататък... Изключително представително световно проучване ! Отделно – за мъжете. Отделно – за жените. Направили са класация на различните националности - съгласно получените резултати.
Девойката затаява дъх, за да не каже някоя неочаквана глупост. Мошеникът продължава с апломб, но малко замислен - сякаш е озадачен от екипа на ООН, работил по въпроса.
- Интересна работа ! Северянинът като мъж е класиран на второ място в света. След новозеландеца. - Той млъква в лесно разбираемо недоумение.
Тримата вървят като хипнотизирани. На езика на Вито се върти един логичен въпрос, но той не смее да го зададе. Но момичето не издържа на изкушението и се хваща като рибка на въдицата.
- А северянката ? – плахо запитва невинната Алба.
- Тя е на двайсет и шесто място ! – незабавно последва
жестокият отговор на Мошеника.
Сразена, девойката върви на една крачка зад сребърния северен медалист, небрежно размахващ пълните си ръчички до роклята й. Все пак Нова Зеландия е толкова далече... Край часовника на общината Мошеникът навежда глава към приятелчето си.
- Разкарай се ! – Изуменият Вито не успява да каже нищо. Само маха неловко с ръка, изломотва нещо неразбрано и свива надясно – към Житния пазар, където очевидно няма никаква работа.
Зашеметен и отчаян, той машинално завива още веднъж по тъмната павирана уличка, водеща към къщи. На пейките в мрака старите хора го гледат като безмълвни сфинксове. Откъм градинката на Замбези се разнася безутешният глас на новата певица. Но н’езисте л’амор...
В това време Мошеникът повежда жертвата си към стъпалата, по които влюбените двойки се изкачват към Ловния дом.