автор: marcusjunius

Варвара беше напълно сляпа, но Настя я упътваше от печката. Печката беше висока, зидана, с малко легло отгоре, точно там, където е най-топло.
Настя винаги лежеше там, но не само, защото бе топло, но и защото там се събираха трите сини брезички, нарисувани върху емайла от майстор Иван. Крината с овеса е малко по-надясно, бабо, казваше Настя. И Варвара протягаше сляпата си ръка към ъгъла на долапа, където скоро напипваше огладеното от разнасяне дървено коритце. Внимавай, бабо, тенджерата е на ръба. Варвара взимаше дървената лъжица и с нея, за да не се опари, побутваше тенджерата навътре. Още, още бабо, чуваше тя лекия смях на детето и бутваше още мъъъничко, колкото тенджерата да е точно по средата на почернелия котлон.

Когато Варвара метеше, Настя все я гълчеше от печката. Изпусна топче косми от Рижо, ще рече, точно до крака на столчето, онова, без облегалката. Тогава Варвара оставяше метлата и с протегнати напред ръце намираше мястото, където щеше да се намира облегалката на столчето, ако имаше такава, после опипваше надолу, надолу, през празното, докато стигнеше до твърдата седалка, от там пръстите ú се спускаха по единия крак до пода, хоп, малко наляво и – ето я топката косми! Ах, този Рижо, и зиме и лете се скубеше!

Понякога, особено през дългите зимни вечери, Варвара седеше дълго край масата, преживяше овесената каша и разпитваше Настя за разни неща. Момичето не обичаше да говори, освен когато напътстваше старицата, но въпреки това Варвара питаше ли питаше, а после, като не чуеше Настя да ú отвръща, тя сама си отговаряше. Звуците излизаха от устата ú странни и неразбираеми, сигурно защото през това време се опитваше с голите си венци да поомачка твърдите зърна на овеса. Понякога на Варвара ú се струваше, че отговорите излизаха много по-неясни от въпросите, които сама задаваше. А уж овесът в устата ú беше все един и същ. Варвара се замисляше защо ли се получаваше така, застиваше сгърбена върху столчето и понякога не помръдваше с часове. Обикновено от такъв унес отново я изваждаше гласът на Настя, по детски тъничък, по детски насмешлив. Бабо, спи ти се, започваш да клюмаш. Или бабо, ръкавът ти се натопи в паницата. И Варвара поглеждаше с благодарност нагоре, към печката, върху която лежеше момичето, а в белите и, замъглени очи за миг отново се появяваха зеници. Но това беше само, докато последните думи на Настя още попиваха в стените.

Щом гласът заглъхнеше и зениците отново се стопяха в бялото, Варвара се надигаше и с треперещи от артрита ръце отгръщаше вълненото одеало, застлано върху старото ú легло с дъсчена основа и желязна рамка. Добре съм завита, бабо, не се притеснявай, казваше винаги Настя наместо лека нощ. Варвара се усмихваше по посока на гласа и бавно, сякаш се спускаше в кладенец, се пъхваше под бодливото, старо одеало. А утре? Утре Настя сигурно щеше да я накара да изпере дантелените завеси на двете малки, разкривени прозорчета със сини, дървени черчевета...

Така си живееше сляпата Варвара със своята Настя, която я напътстваше от печката, докато една сутрин – старицата тъкмо беше сложила въглени в самовара – на разклинената дървена врата се почука. Първо леко, плахо, после по-силно и настоятелно. Кой ли можеше да е това? Никой от селото не идваше у тях, освен момчето на Саня веднъж седмично, да им донесе овес, малко хляб, малко масло.

Старицата тръгна към вратата, но се спъна в котлето с водата, а после в столчето без облегалка. Изхлипа от болка и се хвана за коляното. Настя от печката мълчеше и нищо не казваше. Но Варвара нямаше време да мисли за това и отново закрета към вратата. Когато стигна до нея и хвана с две ръце резето, чукането вече беше престанало. Варвара надигна куката от ръждиво желязо и открехна вратата. Въпреки, че навън бе люта зима, на нея ú се стори, че я лъхва миризма на зелени брези.
- Кой е? – попита.
Усети как някой лекичко я избутва навътре и само дочу тихо хлипане. Без сама да знае защо, Варвара не се възпротиви, а отстъпи назад, в стаичката.
- Кой е? – попита пак.
Усети как две нежни ръце я обгръщат, как някой я целува по челото. Тънки, хладни длани погалиха лицето и. Варвара вдигна кокалестите си пръсти и на свой ред започна да докосва ръцете, които я галеха. Изведнъж почувства върху опакото на дланта си горещи капки.
- Аз съм бабо... Настя... Прости ми, че от толкова време не съм идвала...