Някога рисувах. Рисувах навсякъде, върху салфетки, по страничните бели полета на тетрадките и учебниците си, по обратанахата страна на касовите бележки, по цигарени кутийки.
Просто рисувах. С химикал, с молив, с въглен, с четка ... рисувах! Рисувах мънички човечета, усмивки, очи – обожавам очите, с правилна извивка на веждите и...,
онази искра в зениците от която цветът на ретината се губи и ти се иска да я докоснеш.
Очи в които потъваш или се давиш.
Ти виждал ли си живец в очите на слепец?
Няма другаде толкова сила и красота събрани на едно място – няма!
Когато срещна човек – непознат, първо в очите го поглеждам, дори не е нужно да слушам какво ми казва, те очите говорят – без думи, без звук. Виждам всичко, което трябва и знам, дали ръка да му подам или да го подмина.
Някога рисувах очи, рисувах дори облачета с очи, сърца, листа..., исках всичко и всеки да е с очи. Рисувах чуждите, а търсих своите!
Намерих ги и се разплаках, някой беше им взел искрата.
Преглътнах болката, тъгата и тихичко помолих Бог:
- Дано си е запалил огън, не за да изгори, а да се стопли и да си свети в мрака!
Рисувах някога очи, а днес...мечти!