автор: papacot

Посветено на далечната ми 1989-та радост

Поетът си имаше вдъхновителна мъка,
но, както всичко живо по грешната му земя,
един ден, на лиричния двор под асмалъка,
мъката взе, че се гътна и трагично умря.

За да бъда пределно и умишлено точен,
(колкото недохранен правителствен хроникьор),
казвам, че мъката беше убита нарочно
от някаква гроздова радост, но трудно (със зор).

След проведено кратко и ясно разследване,
(все едно бе взривена политическа мутра),
арестуваха съвестта му – гола и бледна –
и я пратиха да възпява тихата утрин.

Поетът, безмъчен, с дръзката радост остана
и, какво да се прави, в мрака постла ѝ легло,
посвети ѝ поема за… магаре и слама…,
не – сонет за отлитане с празноглав син балон.