1980 г.
..........
Без да му мисля много, навремето станах ревизор. Що финансови ревизии са
минали през ръцете ми за тези единадесет години!
Професията ми преди всичко е изпълнена с неприятности. Все пак те остават назад и с течение на годините желанието ми да опиша по-интересното от преживяванията си става все по-голямо. Този път ще стане дума за един човек,
който се сблъска със закона, когато учех азбуката на моята професия.
…Девет години отработил Михаил в ТКЗС и в управлението на АПК. Един ден го повикали в партийния комитет и му поръчали да се върне в родното си село и да оглави клоновото стопанство там.
Върнал се Михаил при своите съселяни, които били трудолюбиви хора, но
мекушави и незаинтерисовани външни ръководители на стопанството се сменяли през година или най-много две и то едва кретало, линеело. Хората се обезверили. Ширели се кражби, нямало здрава дисциплина и нещата си вървели просто на самотек. Разочаровани до дъното на душата си кооператорите я карали ден за ден.
Само за една година Мишо стегнал организацията на работа и завишил изискванията към всички. Резултатите се подобрили.В стопанството поникнал куражът.
Денем и нощем, в студ и пек, в делник и празник, Мишо изловил изпечените крадци. Според случая той наказвал, уволнявал и размествал на друга работа провинилите се. ,Някои хора насочил към МВР за търсене и на съдебна отговорност. Окуражило се общественото мнение. Немалко хора се стъписали, спрели да крадат и заживели с мисълта и надеждата, че и на тази обстановка ще и дойде краят , както и на многото изживени досега повратности в стопанството.
Мишо уплашил и горския дерибей, който от много години бил в престъпен съюз с бригадирите и с някои механизатори от стопанството. Той прекратил сложилата се от години порочна практика да се обработват и реколтират хиляди декари заграбени земи от горския фонд със стопански средства, трактори, горива и торове. Секнал потокът от зърно, дърва и сено към домовете на богопомазани-
те от горския цар. По този болезнен въпрос настъпило справедливо равенство и на този етап за болшиството от населението по-хубаво нямало.
Старите и честните хора, учителите и обществеността си отдъхнали. Най-после дошъл човекът, който върнал вярата в доброто, в трудолюбието, в милеенето за общественото, в идеализма – все важни принципи, които от десетки години са били потъпквани в това стопанство и се опорочавал социа-
лизмът в селото.
Повярвали хората в Мишо. Устно и писмено , открито и ясно те започнали да сигнализират на младия ръководител за кривите неща, за грешките в работата.
Той се вслушвал в тях и само за две години стопанството с труда и резултатите
си станало най-доброто в АПК.
Най-доброто, но с най-рухналата материална база. От шест години АПК боравел с единната банкова сметка и с единния фонд РТУ. Доставяли се нови машини, строяло се и се благоустроявало все в другите стопанства на комплекса и особено в централното, където било и управлението на АПК.
Мишо виждал, усещал и ненавиждал тази политика. Повереното му стопанство работело, произвеждало, изпълнявало държавни доставки, но изоста-
вало в материалната база. Племенната работа в говедовъдството била на последно място в АПК, че и в окръга. Женските телета и юниците боледували и гниели в разни зандани. Примитивизмът бил много голям. Той силно контрастирал на условията в другите стопанства, които с благословията на ръководството на АПК грабели с пълни шепи от общите средства, купували машини, строели, внасяли животни от второ направление и се развивали. Когато Мишо поставял в управителния съвет на АПК исканията и нуждите на стопанството си, получавал един единствен отговор, че то е на отмиране. Недоумявал Мишо как може да отмира такова голямо стопанство, с толкова много хора, с такива големи задачи за зърно, месо, мляко и с толкова много земя.
Борел се Мишо, но бил сам. Поне една трета от кадрите и кооператорите ча-
кали и се молели час по-скоро той да се умори, или да го свалят; съгласни били дори да го издигнат, само и само да си замине и да си заживеят по старому, по тяхному.
Правилно или не, Мишо чувствал, че той е последната издънка на своето село, която или ще открие нови хоризонти, или окончателно ще затвори пътя на стопанството към бъдещето. Най-важната задача, която си поставил Мишо, била да ликвидира пагубното мнение и на окръга, и на АПК, че стопанството е обречено, защото на територията му имало огромна промишленост, която го съсипвала с всеки изминал ден.
Дошла новата година. Пак го избрали за председател, но вместо радост голяма била болката в душата на Мишо. Управителният съвет на АПК пак не
отделил нито лев за укрепване на базата на стопанството му. Кощунството стигало до там, че неговите строителни звена все строяли и строяли в другите стопанства на АПК, а сградите на собственото им стопанство рухвали, животни-
те и хората газели кал до колене.
Напрежението в работата, изискванията на Мишо и личният му пример били високи, но нямал подкрепата на АПК, а и окръгът изобщо не се интерисувал как стоят работите при него. Бунтувала се съвестта на младия ръководител. Той за-
почнал все по-свободно и открито да разяснява пред хората положението на стопанството. Голяма част от ръководителите, специалистите и кооператорите се възмущавали от явния грабеж и от преднамерената задушаваща хватка на АПК, но се страхували да се опълчат, страхували се да не ги обвинят , че са
против АПК.
Един ден Мишо събрал механизаторите и шофьорите и им казал:
- Другари, АПК ни отпусна средства за машинен двор. Ще ликвидираме чер-
ната кал. Утре ще возим чакъл.
Това утре било събота. Общината почивала. Началниците, контрольорите и другата управляваща маса се наслаждавали в окръжния град на петдневната си работна седмица. Работело само клоновото стопанство. Целият ден возили чакъл. Товарели го с фадромата, разстилали го с булдозера. Площадката растя-
ла, а с нея растяла и радостта на хората. Повярвали те , че щом ще строят, значи ще има стопанство. А тези хора навремето вложили в ТКЗС – то всичко, което имали – имот, добитък, вяра и надежди.
На следващия съботен ден Мишо повторил акцията. Радостта ставала все по-голяма. Никой не знаел, че от АПК не са отпуснати никакви пари. Никой от
участниците в транспортната акция не знаел, че този голям зеленясал куп чакъл отдавна се води на окръжно пътно управление. Не знаейки каква беда очаква техния председател вътрешно в себе си те го поздравявали и се питали защо при тия огромни кариери и купища чакъл са спали, защо не са строили, а толкова години са стояли в калта, били последни в окръга по условията за машините, за животните, за зърното, за фуражите и най-вече за хората.
В понеделник времето било лошо. Валял дъжд примесен със сняг. Строител-
ната страст овладяла Мишо. Той помислил, че в такова време пак няма да ги хванат и наредил отново да возят чакъл. Наредил, но допуснал много груба грешка. Някой вече сигнализирал, където трябва. На обяд дошли представители на МВР и на окръжно пътно. Описали всичко по съответния ред. Върнали машините празни, а чантите си напълнили с показания…
От къща на къща, от човек на човек, тръгнала новината: “Хванали Мишо да краде! Щели да го съдят!...Уж беше против кражбите, а пък…”
Мишо не губел кураж. В тази стара кариера чакълът останал от строежа на един голям язовир и вече петнадесет години никой не го е потърсил. “Не съм
занесъл чакъла в къщи…Това не е кражба. Това е риск! Да, творчески риск!”-
мислено се успокоявал той. Не ползвал термина “нестандартно решение“, за-
щото по него време той още не бил на мода.
Селото говорело, че Мишо ще бъде осъден. Майка му плачела по цял ден
и се проклинала дето толкова много години отделяла от залъка си да го изучи, а пък в края на краищата пред него се изправял затворът.
Към окръга полетели писма, че Мишо краде. И то не анонимни, а открити, с подписи, с всичко необходимо.
… В селото пристигнахме с черна служебна волга със сини пердета. Бяхме трима: един другар от окръжната ревизионна комисия, един оперативен работник от МВР и аз – току-що начеващият финансов ревизор.
За моите колеги случаят беше от ясен по-ясен. Този Мишо трябва да се натика в миша дупка. Щом гази закона, да си получи законовото –такава беше
окръжната заръка.
С достатъчни пълномощия цял ден издирвахме и изслушвахме авторите на писмата. Те се възмущаваха от Мишо и го рисуваха по-черен и от дявола. Без да
знаем цялата истина, ние сметнахме, че Мишо действително трябва да се махне веднага и да отиде там, където му е мястото.
Към края на работния ден засякохме Мишо пред управлението на стопанството. Той влачеше уморените си крака обути в гумени ботуши, целите оплескани с кал или оборски тор. Проговори нещо в младата ми душа, като видях този “герой“ на деня, когото никой от нас не познаваше.
Слязохме от колата и се качихме в председателската стая. Тя беше почти празна . Обстановката и обзавеждането бяха от бедни по-бедни.
След малко Мишо влезе в стаята носейки току-що измитите си ботуши. Ръ-
кувахме се. Посветихме го най-подробно в нашата мисия и констатации. Отбяг-
вахме да го упрекваме. Изпитвахме неудобство, беше ни неловко и неприятно.
Мишо се държеше спокойно. Каза, че не го тревожели твърденията на въпросните тринадесет с “разбунтувана“ съвест кооператори, специалисти и общественици, които са писали до окръга. След това донесе личните кадрови дела на тези , както той ги нарече, драскачи. Убедихме се, че всички до един са заловени от него в кражби. Всички те са наказани или уволнени от него дисциплинарно, а двама са изключени и от партията за още по-тежки провине-
ния. Членовете на нашата комисия се хванахме за главите. Мишо ни разказа от-
начало до край историята и причините за кражбата на чакъла. На следващия ден извършихме проверка в АПК и установихме, че то действително изземва по най-
неправомерен начин средствата на Мишовото стопанство и не му дава да се развива. Търсехме кражбата на едно място, а тя излезе там, дето не я очаквахме.
Мишо с безкрайната си искреност и непоколебима последователност спечели нашите сърца. И така, ние променихме становището и предложенията си на сто и осемдесет градуса.
Докладвахме в своите служби резултатите от проверката и общото си предложение – чакълът да се заплати от АПК, както и да се потърси отговорност от АПК за грозното отношение към това стопанство.
Случаят нашумя. Бюрото на окръжния комитет го разгледа на едно от заседанията си. То наказа ръководството на АПК за неправилната му вътрешна политика. На нелицеприятни въпроси се наложи да отговаря и секретарят на окръжния комитет по селското стопанство, на когото бюрото обърна сериозно внимание за невникване във вътрешните отношения на въпросния АПК.
Минаха години. Днес Мишо ръководи своето укрепнало и благоустроено стопанство. То вече е в челните окръжни редици: техниката му е нова, базата е стегната, кравето стадо върви напред и нагоре, хората са доволни и горди.
От случая с Мишо, пък и по-късно службата ме убеди, че демократизмът в управителния съвет на АПК, и изобщо, е голям въпрос. Хиляди пъти се натъквах на същите неправди в нашето селско стопанство, които произтичаха все от едно и също нещо. Това нещо се записваше в протоколите с думите “пълно болшинство”, “абсолютно болшинство“ или “сто процента за“, а си беше чиста проба неефикасен, недалновиден и недемократичен метод на ръководство.