автор: kotyo

***
Уж реших.
Уж - до тук.
Казах го на глас - дори.

А незнайно -
          и нечестно -
Мокър! - въгленът гори.

Смешна съм си - сам сама:
лирика любовна пиша?!
Не! Не! А и как така -
зима е. Не е за вишни.
Но потайно,
          в късна доба,
сън предателски пълзи:
сринало се топло скеле
Колю-Фичевото!... И дими!
Как така?! Та това скеле
е отдавна в руини!
И отдавна върху него
мъртъв пясъкът лежи!

Скачам бързо във леглото,
стискам две ръце в юмрук.
Ами да! О, Боже! Нощ е!
И сънувам... И съм тук,
дето няма океани,
          земетръси
     и дори
от картини само помним
нощни, приказни гори!

И забравям, и забравям
за предателския сън.
И се правя, че не чувам
Фичевите стъпки -
          вън,
въгленчето дето свети
над гори и небеса,
дето хиляди планети
срещат хиляди слънца.
Правя се. Ала усещам -
          възкресява се светът
от съня ми тръгнал. И ме мами
пак по приказния път.