автор: GINKO_PRIM

Само толкова мога все още да му напиша.
Все не ми стигат думите. Лутат се още в сумрака.
Закъсняло и есенно, пускат тъничка котва на пристана,
натежал от събиране на оцеляло очакване.

Дългите ми писма се изгубваха в минало време.
Тишината след тях продължава сама да отеква.
Може би на Фортуна въобще не ù дреме
за момичето, дишащо в моите зъзнещи песни.

Може би някой ден или нощ, или в някоя приказка,
тази късна сълза ще пресъхне от влюбени шепоти.
Колелото на времето ще се търколи и до рицаря,
пребледнял пред отворената страничка недочетена.

Той все още пътува към своите вятърни мелници,
яхнал вярната кранта с характер на диво магаре.
Може би точно той е виновен за жеста,
с който пускам експресно силуета на следваща гара.

Само толкова мога. Останалото ще напиша
в друго време. И, може би, то ще е бъдеще.
Ако стигне до него този стих, може би има смисъл.
Може би, този път, аз самата към утре съм тръгнала…