автор: scenaristbg

Приятелства, скъпи ми като цветята -
окапалата песен на изгарящ кос
в град, където коленичещи жени
се молят, преклонени пред морето.
Един продънен кораб с две платна
и три рибарски лодки,
препълнени с водорасли,
откъснати край пазара на морския цар
преди няколко дни
пристигат в града.
Не акостират, изхвърлят като милостиня
товара си - една нежива черна маса
и заминават към съседните лимани,
лагуни и пристанища.
А жените скачат и награбват водораслите,
наслагват по джобовете, деколтетата,
дори и в шапките, които свалени бяха
заради молитвата
и тичат към дома с безценния товар,
а там,
там чакат техните мъже, деца и майки
и с викове на нечовешка радост
разтриват тъй безценния товар
с телата си - измити и уханни.
Когато купчината на площата свърши
над града се разстила мек дъжд,
напомнящ на кандило с тези какпи като свещи.
Видял съм тези хора неотдавна -
опитват се да се преселят,
но рибарите ги намират рано или късно,
защото жените не могат да напуснат морето.
Една молитва трябва да се каже,
за да успеят пак да се събудят
и да разцъфти отново празничният дъжд,
удавящ семето в земята.
Обичам ги, свалените им шапки,
и погледите свити между лактите -
един единствен шепот ми напомня
между щастливци за щастливците сред тях.