автор: ivanstefanov

Баба Дока наближаваше стоте. До деветдесет и шестата беше учудващо подвижна. Не се спираше на едно място. Почукването на тояжката и непрекъснато се чуваше отнякъде.
С нея не се разделяше, защото тя крепеше кръста и. Той се беше изкривил на дъга и все повече я притискаше към земята. Когато главата и падна по-ниско от него, баба Дока се предаде и легна. Легна и повече не стана. Не ставаше, но вършеше всичко, което можеше да прави в това положение. Най-много четеше. Децата и, и те вече на сериозна възраст, се грижеха за нея. Тя остана на ръцете на сина. Дъщерята беше в друг град, но често прескачаше и баба Дока не можеше да се оплаче от липса на грижи. Децата и бяха добри. Тя си ги отгледа сама и те приличаха на нея. Сама остана много отдавна. Беше само на двайсет и шест години, когато се спомина мъжът и. Зла орис ли, нещастен случай ли беше, но той я остави сама, навършил само трийсет години. Сама, само с двете си ръце отгледа децата. Да пораснат, да се изучат, да се задомят и то един живот е толкова. Друго нямаше или се забравяше. Не се забравяше само споменът отпреди шейсет и шест години. Баба Дока живееше с тоя спомен и грижите за децата. Тоя спомен беше винаги с тях. Освен с разказите и, той напомняше за присъствието си и от стената, където висеше в скромна рамка от потъмняло дърво. Една жълтеникаво-кафява снимка на широко усмихнат красив млад мъж. Красив, дори и в измачканата войнишка униформа.
От известно време очите и съвсем отслабнаха и освен че трудно четеше, вече почти не различаваше снимката на стената. Оплака се на сина и го помоли да вземе, че да я увеличи. И той го направи.
И друго започна да прави от известно време. Все по-често заговаряше снахата, какво да и приготви, с какво да я облекат, с какво да я изпратят, че то не се знае колко остава. Уговаряха се кротко и нямаше за какво да спорят и умуват, защото баба Дока отдавна сама си беше приготвила всичко и го беше скътала в една ракла. Промени се. Все по-често замълчаваше за дълго, уж като заспала, но не беше така. Макар и примижали, очите и бяха все в снимката на стената. И когато излезеше от тая летаргия, пак за пътуването подхващаше и как да я приготвят за него. И пак разговорите свършваха с това, че всичко е готово и да не се тревожи. Беше изяснено къде ще я сложат, на кого да се обадят, ако е жив, как да я облекат, къде да я погребат. Нямаше вече нищо за уточняване, когато оня ден баба Дока съвсем ги обърка. Стана дума за гроба на мъжа и и тя съвсем ясно и категорично заяви:
- Да не сте посмели да ме слагате там. Отделно ще ме сложите, на друго място.
Всички увещания бяха без успех. Не и не! На друго място. Това друго място беше на другият край на града. Там бяха преместени гробищата. В старите погребваха, само ако имат семеен гроб. Другите, само в новите. Бабата оставаше непреклонна. Далеч, не далеч, там, в новите. И други обяснения не даваше.
Една вечер, след дълъг спор и увещания, баба Дока за пореден път отсече - не и не.
- Как ще ме сложите там, при него? Ами, че той е млад и хубав. Отиде си само на трийсет години. Какво ще правя при него, дърта, грозна? Как ще легна при него? Не, на друго място!
Не след много, баба Дока напусна тоя свят.
Децата изпълниха желанието и. Погребаха я в новите гробища, на ново място, но с пожълтялата войнишка снимка до нея.
25-11.2005