Привет, Anonymous » Регистрация » Вход

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: Vrytka
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 14027

Онлайн са:
Анонимни: 453
ХуЛитери: 1
Всичко: 454

Онлайн сега:
:: Albatros

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Декември 2022 »»

П В С Ч П С Н
      1234
567891011
12131415161718
19202122232425
262728293031 

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
3 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаАндантина 99.
раздел: Романи
автор: vitoriovitalis

99. Караманьол

- Тук ! – изкомандва Заекът и посочва с ръка едно по-равно място на твърдата земя, покрита с рядка алпийска тревица.

Миро захвърля с облекчение тежката палатка, която е носил през последния преход, и грохва върху нея. Мошеникът свлича от гърба си не по-леката раница и рухва до него. Само Заекът остава прав и като капитан на кораб оглежда целия хоризонт.
Те са от другата страна на третото езеро. Срещу тях се белее хижата, а на каменистия рид встрани от нея пъстреят множество палатки. Това е лагерът на Белите хора. Мяркат се фигурки, отиващи и връщащи се по пътеката, която води до чешмата на Белия мъдрец. Там той е държал своите проповеди-сказки.
Един-двама смелчаци се катерят към Малката мечка. Там пък на самия връх има скала с формата на каменен стол. На него казват, че обичал да сяда главата на тайнственото братство. През това място минава главният водораздел на планината. Водите от лявата страна на скалата-кресло се вливат в едното, а тези от дясната страна – в другото от двете морета, които плискат бреговете на Острова.
Зад каменната облегалка на стола на Мъдреца се издига мрачната и величествена снага на Голямата мечка. Дори и сега - в късния августовски следобед, най-горе се белее пряспа сняг. Малко облаче се е спряло отдясно на скалистата грамада, без да може да достигне най-високата й точка. Встрани от него – от по-близкия, рязко издигащ се нагоре, извит като язовирна стена каменист връх, шуми и скача водопадът, изливащ се в съседното - четвъртото езеро.
- Хайде да разпъваме палатката, че няма да усетим кога ще мръкне ! – Заекът-командир не позволява по-дълга почивка. Той е в любимите си къси панталонки, гол до кръста. Сложил си е черните очила с правоъгълни пластмасови рамки. Носът му се е обелил от силното планинско слънце.
Тримата се залавят за работа. После сядат да похапнат нещо.
Пред хижата се извива пушек. Тази вечер ще има огън. Мошеникът и Миро запалват цигари. Тук няма кой да им прави забележки. Свобода !
Откъм върха подухва хладен вятър. Момчетата се обличат по-дебело и тръгват да пообиколят.
Пътеката до хижата върви покрай езерото. В бистрата вода рояци уплашени дребни рибки се мятат внезапно в една посока, после застиват неподвижни. Тъмносивите им гърбове се сливат с камъчетата по дъното.
- Заю ! – Някой се спуска към тях от палатковия лагер.
- Сашо ! Какво правиш тука бе, дебил ! – ласкаво се обръща предводителят към луничавото момче. Задъхано от тичането, то се ръкува радостно с батковците.
- Дойдохме със сестра ми специално за събора на Белите хора. Ние сме от тях. – С глупашка гордост малкият издава старателно пазената семейна тайна.
- Какъв бял човек ? Ти си от червенокожите индианци бе, Сашо ! Я се виж ! – надменно се присмива Мошеникът. Миро се изкисква в знак на колегиална подкрепа.
Младежите се приближават до хижата. Отпред възрастен мъж с гъста катраненочерна коса и криво-ляво подстригана брада сече с брадва клони и стъкмява огъня. Няколко човека му помагат. Той вдига глава и изглежда изпитателно идващите. Лицето му е тъмно и строго. Залязващото слънце се отразява в очите му. Те сякаш пламтят. Компанията поздравява вежливо и влиза в хижата.
- Кой е тоя ? – пита Заекът. Зарадван, Сашо се втурва да обяснява.
- Това е хижарят Рошавон. От десетина години е тука. Преди работил в града. Но една зима решил да дойде до Езерата с жената и дъщеря си. Паднала лавина и ги затрупала. Мъжът и детето се спасили, но не могли да открият жена му. Пролетта снегът се стопил, но пак не намерили нищо. Нито дрехи, нито кости, нито някакви предмети. Изчезнала сякаш вдън земя. Тогава напуснал хубавата си работа и дошъл в хижата. И още нещо... – Сашо замълчава важно, усещайки, че е привлякъл вниманието на по-големите.
- Какво ?
- От шока дъщеря му изгубила дар слово. Онемяла.
- Хайде, бе !
- Да, бе. Ето я - мете пода.
Момчетата с изумление се вглеждат в девойката. Нищо
особено. Леко червендалеста (или загоряла от слънцето), малко пъпчива мадама в окъсели панталони от сив шлиферен плат. Тя вдига глава и поглежда с интерес новите гости. В безцветния й поглед наистина сякаш има нещо ненормално. Поне така се струва на младежите след разказа на луничавото хлапе. Те оглеждат обстановката и бързат да излязат на чист въздух. Само Заекът остава вътре.
Огънят отвън се е разгорял. Около него са се струпали много хора. Трима цигулари излизат пред тях и се покланят като на концерт. Разнася се някаква странна, не много стройна мелодия. Но явно тя е позната на множеството. Хората запяват тихо. Думите също са особени. Няма рими, както са истинските стихове. Някои пеят на чужди езици.
Сашо бута с рамо Мошеника. Сестра му Мери пее на първия ред - до самите музиканти. Голяма работа ! Младежите вдигат презрително рамене.
Бърже се стъмнява. Звездите изгряват. От палатките на лагера идват други поклонници и започват да разнасят храна на насядалите край огъня. Някакви постни питки и безвкусни сладкиши. Дават и по една малка ябълка.
Мошеникът си взима, оставя плячката на Миро и отива от другата страна, за да си вземе пак.
- За брат ми. – Той дава обяснение, сякаш се извинява за постъпката си.
- Но къде изчезна той ? – Тримата се оглеждат. Няма го никакъв.
- Ще се прибере, къде ще ходи. Хайде да се връщаме !
Най-интересното го видяхме.
Обратният път в тъмното е по-труден. Добре, че Миро се е
сетил да вземе джобно фенерче. Той върви напред и осветява пътеката. Сашо прескача камъните след него. Той вече познава околността - нали е от няколко дни тука. Мошеникът дъвчи последен трофейните сладки и се чуди дали да остави нещо на брат си.
Светлият кръг на фенерчето блуждае по тревата пред спуснатите брезентови поли, между които се влиза в палатката. Изведнъж отвътре излиза Заекът. Но чисто гол ! Той е само с черните очила. Държи в ръка дрехите си и се прикрива с тях - като Адам със смокиненото листо.
- Шът ! По-тихо ! – Той прави някакви знаци на приятелите си.
Смаяните момчета се спират безмълвни. Само Мошеникът съобразява бързо и минава напред. Брат му сваля очилата и ги наглася как да е зад ушите на другия близнак.
- Излязох уж да пикая. Влизай и действай ! Все едно, че съм
аз ! - Мошеникът не чака втора покана. Той започва да се съблича с
невероятна скорост. След миг полите на палатката леко се разтварят. Закръгленият му задник потъва вътре.
- Коя е бе, Заю ? – шепне възбудено Миро, предвидливо угасил фенерчето.
- Откъде да я знам. Беше в хижата. Давай, че е твой ред ! – Миро неуверено разкопчава дюкяна на панталоните си. От палатката се носят пъшканията на Мошеника, примесени с непознато женско мучене.
- Ами аз бе, бате Заю ? – Сашо е смъкнал гащи и нетърпеливо пляска чекии.
- Ти си последен ! – великодушно отрежда Заекът.
Мошеникът излиза гол от палатката, пухтейки като локомотив. Той още придържа с ръка черните очила към ушите си. Но те са ненужни, дори вредни за момента ! Спъва се в тъмнината и тихо изпсува на майка.
- Дай ги тука ! – Голият Миро трескаво грабва от ръцете му безценния реквизит и потъва в палатката.
Двамата братя търсят в мрака дрехите си, ругаят шепнешком и се обличат малко по малко. Най-сетне и мераклията Сашо изчезва под брезента с вълшебните очила.
Тримата приятели навеждат един към друг глави и се съвещават. Когато луничавият излиза, той няма много време да се похвали с неочакваното си щастие. Заекът грабва от него очилата и се връща - за кой ли път ? - в палатката на любовта. Мошеникът подбира останалите и те залягат зад един камък.
От другата страна на езерото огънят свети и хвърля отблясъци върху тъмното огледало на водата. Странната музика и пеенето нямат край. Безучастните звезди греят високо в бездънното нощно небе.
От палатката полека излизат две фигури. Неуморимият Заек държи за ръка дъщерята на Рошавон и кавалерски й помага да намери обратния път до хижата.


Публикувано от alfa_c на 11.02.2010 @ 15:49:59 



Сродни връзки

» Повече за
   Романи

» Материали от
   vitoriovitalis

Рейтинг за текст

Средна оценка: 0
Оценки: 0

Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

За баба ми Полихрония (из спомените на Джимо)
автор: Zvon
1267 четения | оценка 5

показвания 17255
от 50000 заявени

[ виж текста ]
"Андантина 99." | Вход | 0 коментара (0 мнения)
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.