- Моля те, моля те не плачи! Всичко си има научно обяснение! – опита се да ме успокои той
Блъснах ръката му от коляното си, дръпнах се рязко назад и съборих върху бара чашата с бейлис.
- Махни се, извратено копеле такова!
Исках да избягам, но нещо ме държеше – сякаш огромните лапи на хилядолетни страхове и надежди се бяха стоварили върху крехките ми рамене. Цялата треперех и пак приседнах на високото дървено столче. Той отново протегна ръка към коляното ми, сякаш в жест на помирение.
- Не ме пипай! – изсъсках отново, но този път не се отдръпнах.
Познавах Дамян от точно осем дена и четири минути – от петък миналата седмица, десет и десет минути вечерта. Бяхме се запознали на същото това място, бар „Каф Кап” точно до фонтана зад църквата „Света Троица”. Още в полунощ на онзи знаменателен петък срещу събота аз знаех, че това бе Той. Винаги бях вярвала, че ще ми се случи – но да ви призная честно, на трийсет и четири една жена започва да поставя под въпрос какви ли не религии и вери, които до тогава е имала за непоклатими.
Седмицата след запознанството ни се срещахме всеки ден. Всъщност от срядата нататък не се разделяхме. И двамата си взехме отпуска и по цял ден обикаляхме потъналите в цвят майски паркове и горички около града, а вечер прекарвахме в неговия или моя апартамент. Пиехме красиви, стари винá с лешници и френски сирена и разговаряхме, разговаряхме, разговаряхме... Той работеше в някаква чуждестранна компания, която се занимаваше с космически изследвания и технологии – беше един от водещите им физици. Но как само познаваше литературата, поезията, изкуството! Всичките, ама всичките ни интереси съвпадаха! Нали помните как като деца сте споделяли с най-добър приятел – после, като възрастни, вече нямаме такива приятели! Не можем да имаме! Последният ми спомен за такова споделяне беше от гимназията – след това с най-добрата ми приятелка Нина тръгнахме по различни пътища и никога повече не изпитах такава духовна близост.
Обаче колкото повече минаваха дните ни заедно с Дамян, толкова повече ми се струваше, че във всичко това имаше нещо нередно. Първо, за седем дни непрекъсната близост, гушкане и разговори на чаша вино той нито веднъж не... как да кажа – не настоя да правим любов. Не че се дърпаше – но винаги, щом телата ни се докоснеха по-силно и по-двусмислено, той ставаше я да налее вино, я да вземе нещо от хладилника или да донесе жилетката си, за да загърне раменете ми. И второ - интересите ни не просто съвпадаха. Дамян знаеше и предвиждаше всяко мое желание. Правеше и казваше всичко точно по начина, по който исках да го направи и като че знаеше подробности за мен, които аз самата бях забравила.
Аз, разбира се, погълната от съвършенството на връзката ни, на тази преоткрита вяра в пълната близост, наречена любов, отдавах всички тези особености на бързината, с която се развиваше всичко. Докато на осмия ден, както си седяхме в същия бар, в който се бяхме запознали и аз заразказвах историята на първата си менструация, не се случи нещо, което за миг свали розовата превръзка от очите ми. Алюзията с менструацията тук се получи неволно. Но да продължа нататък – точно докато му разказвах как през пролетната ваканция в пети клас, докато съм била при баба и дядо на село, е дошъл първият ми мензис, когато той неволно, без замисляне ме прекъсна:
- Да, пети април.
- Какво? – казах невярваща. – Откъде знаеш?
Дамян видимо се стресна.
- А нищо, налучках!
Погледнах го в очите. Те бързо се отклониха в страни. Лъжеше. И тогава аз си припомних други неща – любимият ми цвят, как знаеше, че пиша ръкописно „т” с вълничка отгоре, алергията ми към липа...
- Лъжеш, копеле! Какво, проучвал си ме, а? Нежната мома на средна възраст! Лесна плячка ли ти се сторих?
...И това ни връща там, откъдето започнахме.
- Моля те, моля те не плачи! Всичко си има научно обяснение!
- Махни се, извратено копеле такова! Не ме пипай!
Но нямаше, нямаше никакъв начин да си тръгна от там, без да разбера какво става.
- Дай още едно бейлис ! – викнах към келнера. – А ти! Ти – говори! – изсъсках отново и го ритнах с острата си обувка по глезена.
- Уф! – изпъшка той и се дръпна назад. – Стига, всичко ще ти обясня! Ако бях някакъв маниак, нима досега нямаше да съм те изчукал! А, кажи, а???
И се разплака. Като дете се разплака – искрено, с разтрисане на раменете etc. Помислих си, че или е голям артист, или... най-милият мъж на света, който познавам. Поомекнах.
- Хайде, говори, стига си циврил!
- Ами... – започна той, но плачът го задуши. Двама мъже на съседната до бара маса започнаха да се подхилват.
Дамян стана и се запъти към мъжката тоалетна, След пет минути се върна, сигурно се беше плискал с вода, защото косата на челото му беше залепнала на малки, сладки, мокри кичурчета. Забравих да кажа, че има прекрасно чело...
- Ами... – започна той за втори път – още от университета се занимавам с оптика, свойства на светлината, спектрален анализ и такива ми ти работи. В трети курс участвах в едно изследване на трите основни измерения на светлината яркост, дължина на вълната и поляризация във връзка със средата на разпространение. Това изследване постави под въпрос някои от аспектите на вълново-корпускулярната теория, които, на свой ред водеха до интересни изводи за скоростта на светлината в различните измерения...
- Виж, приятел, ако мислиш, че ще ме объркаш с твоите научни врели-некипели и ще ме накараш да си забравя въпроса, жестоко се лъжеш! – прекъснах го начумерена аз.
- Извинявай – смути се той – не се усетих... Виж, нали си чувала за дъгата?
- Бъзикаш ли ме? Всяко дете е чувало за дъгата!
- Така. Е, дъгата се получава, когато слънцето зад теб огрява дъжда пред теб – светлината се разлага на целия светлинен спектър и ти виждаш извитата, многоцветна крива известна като дъга.
- И какво? – не разбрах аз. – Какво общо има това с извратеняка Дамян?
- Стига, моля те...
- Хайде, хайде, не започвай пак да плачеш! – разнежих се отново и този път аз го потупах по коляното. –Продължавай!
- Ами тъй като слънцето е зад теб, а дъждът - пред теб, технически не е възможно да се приближиш до дъгата. Нали се сещаш – можеш само да я гледаш, но не можеш да я пипнеш...
- Е, и?
- ...нито да...
- Какво?
- ...преминеш... под нея...
- Дамяне! Мислиш си, че няма да си тръгна ей още сегинка ли? Че вече толкова съм хлътнала, че...
- Обаче! – изведнъж почти изкрещя той и вдигна пръст към тавана. – Обаче! Това не е така!
- Моля?
- Ако знаеш формулата, която аз открих, за скоростта на светлината и свойствата на вълново- корпускулярните лъчения във физическа и психическа среда!
Гледах го и бавно в главата ми започна да прониква някаква мисъл, която ме накара да замръзна. Да, руса съм, но това не е естествения цвят на косата ми, а и преди магистратурата по финанси все пак съм учила обща физика.
- Да не би да искаш да кажеш...- започнах, но Дамян ме прекъсна.
- Минах под дъгата!
И той ме погледна през сълзи - но този път сълзи на радост и гордост – и леко наклони глава на една страна, като докосна с десния показалец дясното ъгълче на устните си... Този жест, ах този незабравим жест!
- Нина?! – промълвих невярващо аз.
- Да, Мери! – и ръката на Дамян леко докосна моята. – Винаги съм те обичала! Обичал! – поправи се бързо той.
Не знаех какво да кажа, какво да мисля. Идеалният мъж, идеалният! Единственото, което ми дойде на ум беше:
- И... как е да... нали разбираш, да си от... горната страна?
- Не знам – рече той и примигна. – Надявах се да се съгласиш да ми бъдеш първата...