автор: doriana-doriana

Всичко на всичко три месеца, дванадесет дни, пет часа, четиридесет и две минути и една секунда.
Плюс още две секунди мълчание, а после още десет, които изразходвам в утрепване на бълхата, която е полазила малко над чатала ми, смачкването й между дланите ми, хвърлянето й на земята, плюенето върху гадината и размазването с крак на наплютото, останалото разложи сумракът.

Ако не бях толкова тъп, сега щях да си лежа в хамака, а моята девойка щеше да ме изсмуква отдолу нагоре по карибски. Сега ще кажете какво значи да те изсмучат отдолу-нагоре по карибски? Да ми върти свирка. Да пали моторетката на стария. Това значи. А после щяхме да се разходим по брега, да съберем малко изхвърлени от морето странни боклуци, доплавали от някой американски лайнер, в който лайнер са решили, че опаковките от сникърс и T.G.I. Friday`s snack chips (поне това пише на опаковката), са подходящото меню за гладните кубинци. И накрая щяхме да посрещнем потъването на стария Титаник – слънцето в дълбините на океана. Салса, мучача, светът е наш!

Детето на моята мучача не се знае чие е. Аз го приемам, че е от мен – майка ми ме е учила, че животът е любов и децата са нейна еманация и няма защо да страдат от грешките на възрастните.

И пак – три месеца, дванадесет дни, пет часа, четирдесет и две минути и тридесет и осем секунди! Майка му стара – всичко дотук, което съм си помислил струва само двайсет и пет секунди? Как се влачи това време, бе? Да не го дърпат от гъза на слон, че е толкова забавено!

Господи, да идва по-бързо тоя мой съкилийник!
През прозорчето ми започна да духа слаб ветрец...Замириса на изгоряла гума.

Х Х Х

Мануел Кордеро държеше огромния черен тиган за дръжката, а жилестата му смугла ръка отвреме-навреме го размахваше във въздуха, колкото да разтръска черния боб и филиите нарязан чайот в него. Всъщност той беше не лош готвач, стига да имаше под ръка малко алкохол – тогава ставаше неотразим, а яденето му можеше да разтопи най-стегнатата и задръстена жена.

Йон Мойа пушеше пурета в един люлеещ се стол на верандата. Миризмата на яхнията го обкръжаваше и попиваше в белия му костюм. Зелените му котешки очи наблюдаваха шествието на кварталните деца, които си играеха на стражари и апаши. Повечето от тях бяха апаши. Повечето от тях бяха черни или омешани мелези. Повечето от тях бяха копелета. Вчики те бяха щастливи.

Около три часа следобяд се появи Лоте Леман – жената на Йон Мойа. Беше облечена в патешко жълта рокля над коленете. Задникът й беше леко по-голям отколкото бе необходимо, но пък глезените й бяха тънки като свирките на селските пастири. Беше бяла, но личеше, че беше местна. Не европейка, не американка, чистокръвна кубинка, ако въобще можеше да съществува такова нещо.

Миризмата се закачи в един кичур от косата й и я задърпа към тигана на Мануел. Бутна се тя в мулата и отърка ханша си в слабините му, погледът й не изтърваше яденето в тигана. Мануел се възбуди. Прочисти гърлото си демонстративно и остави тигана на печката. Отдръпна се от Лоте.

Йон Мойа ги наблюдаваше отстрани и се хилеше, стиснал пуретата със зъби. Пръстите му бяха космати като ушите на глиган. Руси и космати по фалангите, а Мануелито си помисли, че може би в яденето му падат косми от пръстите, докато се храни. Догади му се.

- Ей, негрьо, харесва ли ти? – подвикна му пришълецът.

- Кое, господине? – естествено, че ще се направи на ударен, да не е луд – затворът е пълен с добри любовници.

- Как кое, бе, копеле нещастно? Питам за жена ми?

- Не знам, господине, тя едва сега влезе в къщата – после Мануел разсъди по-внимателно и реши да не увърта, метна един поглед на новодошлата сякаш току-що я вижда за пръв път и продължи:

– Да, господине, хубава е! Прилича на принцеса...

Другият се изсмя. В смеха му без да иска се прояви демоничното. Странна работа. „В какво се набърка, Мануел, глупако нещастен?” – набързо мина през главата на акордиониста.

Децата на улицата продължаваха да крещят и да се гонят. Една дебела негърка излезе от отсрещната сграда и започна да ги хока да млъкнат – у тях имало бебе. Едно беззъбо черно хлапе се обърна срещу нея и се изплези, а след това зададе задника си и започна да се пляска по него. И понеже дебелата негърка разтресе месата си след хлапето за да го хване, то хукна светкавично след приятелите си. Те се криеха зад ъгъла и се заливаха от смях. Дебелата негърка се върна и влезе във входа на къщата си.

Ел Диабло стана от люлеещия се стол и с равни крачки приближи децата. Вървеше с ръце в джобовете – нехайно и със самочувствие. Отдалеч Мануел не чу какво приказва с тях, но те му се усмихваха, а накрая заподскачаха като малки маймунки наоколо му – той раздаваше бонбони и дребни монети. После се разбягаха, а с Ел Диабло остана само едно кльощаво петгодишно момиченце. Мануел инстинктивно почувства нещо нередно. Незнайно защо си помисли, че чужденецът е канибал, който закусва с детско месо. Може би затова мулатът на подскоци се приближи до тях двамата и още преди да ги доближи започна да размахва ръце, сякаш пъдеше улично куче:

- Марш оттук, детенце! Ще изцапаш господина, отивай си у дома!

Господинът се намръщи, очевидно бяха развалили плановете му за тази крехка госпожица. Мануел си представи как я завлича в килера на къщата си и остана предоволен, че е успял да разкара детето. Може би да беше дребен мошеник, курвар и хазартаджия, но в никой случай не беше толкова безсъвестен, че да остави малката на добрите намерения на един канибал.

Йон Мойа се изплю на уличното платно – личеше си, че е безкрайно недоволен от случилото се. В очите му сякаш преминаха няколко странни нюанса, а на Мануел му се стори, че менят цвета си. След това двамата закрачиха обратно към къщата.

Докато наближаваха, изведнъж замириса на загоряло. Мануел се втурна право към печката – яхнията му цвъртеше злостно в тигана и пушеше. Видът на нарязания чайот беше ужасен, а лукът трябваше да се изстърже от дъното. Мъжът се отчая, къдравите му слепоочия пулсираха. Унижението, което беше изтърпяла свободната му душа от обноските на този странен чужденец започна да прелива от маслинените му очи.

Дяволицата, наречена Лоте Леман забеляза загорялото в душата на Мануел и се спусна към него. Нежно взе от ръката му тигана и го поднесе под струята на водата в мивката. След това извади нов тиган и го сложи на котлона, влезе в килера, порови нещо там, а после изнесе една голяма зелена пластмасова купа с капак. Отвори капака и изсипа съдържанието на купата в тигана – беше същата оная яхния, специалитет на Мануел, която само той можеше да приготвя, и която отиде изгоряла на боклука.

На него му прималя. Не, не му се зави свят, но прецени, че е по-добре да приседне. Направи го на най-горното стъпало на верандата. „Нещо не е в ред” - мислеше си той. Сякаш изпитваше отново и отново едно и също дежавю. Как така ще извади от нищото неговата яхния? Откъде-накъде? Какви бяха тези странни хора със странни имена? И странни намерения към чуждите деца?

Яхнията започна да цвърчи апетитно в новия тиган. Разнесе се чудна миризма. Йон Мойа - Ел Диабло крачеше напред-назад по улицата. Усмихваше се тайнствено сякаш на себе си, а лявата половина от лицето му се гърчеше в невъзможен тик. Тик, който акордионистът не беше забелязвал досега. Тик от вълнение. Мануел погледна обратно към децата, уж скрили се зад ъгъла на съседната сграда. Те си дъвчеха доволни и необезпокоявани бонбоните и брояха дребните пари в ръчичките си. После отново погледна европееца, който вече се разполагаше в люлеещия се стол – лицето му бе някак подмладено, а косматото върху пръстите на ръцете му сякаш беше леко олисяло.

Мануел започна да усеща как настръхва.

Х Х Х

Вчера сутринта докараха новия. Рецидивист, на когото две трети от живота му е минал зад решетките – едър негър на около петдесет и достатъчно откачен.

На третия месец, четиринадесетия ден, осмия час, дванадесетата минута и първата секунда Ел Ниньо (това му бил прякорът) ми изтряска един хубав юмрук по врата, тъй, че аз паднах на колене, после с едно движение, с един замах на шестата секунда събори дюшека от леглото ми, а на десетата секунда ме хвана за скалпа и започна за блъска устата ми в пружините на леглото.

Не! Наистина ви казвам, че сега всичко се случваше изключително бавно, като в забавен каданс, а всъщност минаваха секунди?! Забавено усетих кръвта в устата си, а болката беше непоносима. Два по два или три по три зъбите ми се чупеха, хрускаха като прегоряла захар, хвърчяха по небцето ми костени люспи. Устните ми разбити и раздробени като стек за бърза закуска, избухваха, а после дълго, дълго болеше.

Копелето на втората минута ме беше оставил без един здрав зъб в устата, а на всичкото отгоре на втората минута и петдесет и четвъртата секунда почти извади лявото ми око с ужасен юмручен удар. Аз се свлякох в краката му най-сетне и последното, което помня, преди да изгубя съзнание беше ехидната му мутра, навряна в кървавата топка, която представляваше лицето ми и думите му „Готова ли си за свирки, кучко?”.

А, до двадесет и втората година, единадесетия месец, двадесет и третия час, петдесет и деветата минута и последната секунда има много, ама много време!...

Х Х Х

Мадре де сантерия се тресеше като парче желирано месо, беше намазала устата си с кръвта на петела още докато той подскачаше обезглавен наоколо и хвърчеше шарена перушина, та полепваше в косите и по дрехите на участниците в ритуала. Кармела размяташе полите си, хванала ги в ръце, кълчеше се в някакъв странен кан-кан, прибелваше очи отвреме-навреме, а дупките на ушите й, където бяха закачени огромните й златни обеци се бяха разтеглили като вулвата на прясно родил слон. Една крехка проститутка от нейните се изплаши от гледката и се разрева, обърна се с гръб към действието и понечи да си тръгне, но тълпата застана като стена отсреща й и я избута точно в центъра на приношението. Малката наджапа в локвата от кръвта на петела и се разпищя. Някакво друго момиче я хвана за раменете, разтресе я и удари силна плесница. Малката се съвзе и застана спокойно сред множеството.

През това време един турист от братска държава наблюдаваше всичко това, снимаше с фотоапарата си и подритваше дребния чакъл из двора. В един от кадрите, които правеше попадна Мануел – намираше се в далечината на отсрещната къща, къщата на чужденеца. В кадъра той стоеше като мъничко петънце, като сянка, която на снимката щеше да излезе абсолютно незабележима.

Внезапно капчица петелска кръв пръсна върху обектива и точно в този момент туристът щракна и улови в капана на фотото миниатюрната сянка, която стоеше като фон в кадъра, но върху нея се разливаше море от кръв.

И Мануел го почувства. Сякаш го убодоха с игла, напоена с кураре – тялото му се вдърви, почти падна като талпа на пода на кухнята. Първоначално помисли, че е получил удар, след това размисли, че това е невъзможно – все още бе млад, жилав бе и здрав. После реши, че в яхнията най-вероятно кучката Лоте е сипала нещо – бяха вечеряли тримата преди минути. Накрая прозря, че е бил пожертван в сантерията.

Мануел стоеше на колене на дървения под и плачеше безпомощен.
Йон Мойа - Ел Диабло бръсна с косматите си пръсти реверите на сакото си и се изправи от люлеещият се стол. Хвана Мануел за яката и го завлече в най-тъмната част на къщата, докато през това време Лоте Леман събличаше патешко жълтата си рокля. След малко тя изу сутиена си като стара кожа, метна бикините си на облегалката на стола и разлюля гърди. Върху тях лъсна окачено на верижка малък златен кръст. Тя беше в мензис, което бе наистина подходящо за новолуние (навън припадаше нощта безлунна и беззвездна). Хорските деца отдавна спяха по къщите си. Време бе земята да се пречисти. Както жените всеки месец.


Х Х Х

Знам, че душата ми е мъртва – усетих го когато се пробудих на четвъртия месец, втория час, десетата минута и четиринадесетата секунда. Раните в устата ми и около нея зарастваха бавно. Ел Ниньо хъркаше спокойно до мен – задоволен хищник. Свикнах да му бъда любовница, в началото болеше, после се претръпва. Най-лошото е, че с времето на човек започва да му харесва.

Престана Ел Диабло да ме измъчва с видения на мръсниците, които е ебал, тъй че онанирането вече стана излишно. У мен настъпи покой. Времето започна нормалния си ход както преди да ме натикат в тая дупка. Успокоих ударите на сърцето си и меренге напевите, които ушите ми долавяха нощно време през прозорчето навън. Може би трябва човек да приеме съдбата си? А може и да не трябва, но да е по-добре да замълчи и да продължи да живее!

Животът е любов, а любовта приема всякакви форми. Дори понякога да ни се струва, че умираме като жертвени животни в сантерия, то е било в името на това нечия друга съдба да се изпълни. Може би да съм сменил съдбата си с тази на дете, което е било нарочено за приношение?

Трети месец, четиринадесети ден, осми час, дванадесета минута и първа секунда. Някой запуши крана на времето и то престана да тече съвсем.
Е, моят ритуал приключи - никой друг не е имал две съдби!
Почивай в мир, Мануел!


▪ Cordero – исп. „Агнец”
¹ чайот – месест зелен карибски зеленчук, подобен на тиквичка