автор: Gargabela

Руините...
В тях огънят горя
през цяла нощ
и дим се ви
отровен.
Ветрило - зарево
закри съня
и падах аз-
отново,
и отново,
препъвайки се
в трънест капинак.
По пръстите ми
сок от горски ягоди-
на кръв приличаше
във рехавия мрак.
Уплашени мълчаха
горски гълъби.
В очите им
жарава загорча.
А храмът рухна.
Пееха вандалите...
И ти бе там.
Разкъса мисълта.
Задъвка я.
Изплю...
Луната-бялата
зад облаците скри
помръкнал лик,
а вятър пръсти впи
в гореща пепел
и в мен,
като в часовник,
празен вик
наместо пясък
се заблъска.
С пълни шепи
захвърлих го
към бледата Луна.
Запада като
мърляви снежинки.
А зазоряваше...
И стискаше тъга
сърцето ми,
неструващо стотинка.